Ли Чайлд - Нещо лично

— Трябва да го направим само веднъж. Втори шанс няма да имаме.

— Но защо сега?

— Моментът е подходящ колкото всеки друг.

— Какво означава това?

— Че тръгваме в седем и половина — отвърнах аз.

В седем и половина стояхме до сребристия воксхол в гаража на „Хилтън“. Споделихме впечатленията си от местната география и стигнахме до едно неблагоприятно заключение. Което се състоеше в следното: ако искаме да отидем там, където бяхме решили, ще трябва или да предприемем един опасен слалом из задните улички, или да заобиколим Хайд Парк Корнър по посока на Бъкингамския дворец. Кейси Найс изрази становището, че задните улички вдигат залозите прекалено високо, тъй като имаме всички шансове да се изгубим и да пропуснем крайния срок за появата ни на уговореното място. Съгласих се с нея. След което тя обаче добави, че Хайд Парк Корнър е състезателно трасе, наситено с гъст поток бясно препускащи автомобили. Което правеше фишът за превишена скорост почти неизбежен. И с това се съгласих. Тесни пространства, паркирани коли, забрана за леви и десни завои, липса на отбивки, места за почивка и всичко останало. По всяка вероятност рискът беше още по-голям.

Изборът ни все пак падна върху Хайд Парк Корнър. Изразих желание да шофирам, но тя настоя да остане зад волана. Което не беше лошо. Просто защото шофираше по-добре от мен.

Беше като скок в буйна река. Известно време се оставяш на течението, а после изскачаш на брега, точно на избраното място. Постигнахме го с цената на две смели маневри, придружени от продължително спиране на дъха. Найс се справи добре и в крайна сметка успяхме да излезем на Гроувнър Скуеър, точно срещу страничната стена на Бъкингамския дворец, която много приличаше на високия зид около Уолъс Корт. Може би бяха дело на един и същ строител. Може би по онова време той е имал дълъг списък с клиенти, които са били загрижени за едно и също нещо.

Зарязахме колата на забранено място на около стотина метра от станцията на метрото при Сейнт Джеймсис Парк. Бяхме убедени, че сто метра са достатъчни, за да прикрием крайната си дестинация. Защото бихме могли да тръгнем навсякъде. В този смисъл районът предлагаше много възможности. Самата станция обслужваше две отделни линии на метрото, едната от които беше Съркъл Лайн, която — както се разбираше от името й, описваше подземен кръг — не толкова широк, колкото наземните кръгове, а по-скоро нещо, наподобяващо Пръстена на Чикаго — търговския и културен център на града. Втората линия беше зелената Дистрикт Лайн — добрата ни стара дружка, която използвахме, за да прекосим Лондон от изток на запад.

Спряхме пред ослепително бялата фасада на „Бутс“, откъдето излязохме с чифт телефони за еднократна употреба, платени в брой. После се насочихме към входа на метрото и използвахме платените в брой карти, спуснахме се на перона и зачакахме влак, който да ни отведе на изток, в обратна посока на Ийлинг, далече от гигантската магистрала с четири платна, далече от Бенет.

Излязохме от метрото на станция „Баркинг“ и се насочихме към офиса на „Таксита «Баркинг»“, където Найс включи новия си телефон и поръча такси направо от тротоара. На наше разположение бяха обичайните очукани седани, паркирани отпред. Стари фордове, фолксвагени, сеати и шкоди. Непознати за нас модели, но явно перфектни за този бизнес. Като краун Виктория в Америка или мерцедес в Германия. Минута по-късно се появи мъж, който бъркаше в джоба си за ключовете. Местен, на средна възраст, със сънливо изражение. Не реагира по никакъв начин, когато ни видя. Може би беше на половин щат и нямаше представа за последните сътресения в бандитската корпорация.

— Накъде, хора? — небрежно подхвърли той.

— До Пърфлийт — отвърнах аз, защото името ми звучеше добре.

Засякох го на някаква указателна табела. Вероятното му местоположение беше на изток или на юг от Баркинг.

— Качвайте се — рече човекът и махна към един очукан форд мондео.

Настанихме се на задната седалка, един до друг. Човекът седна зад волана и потегли. Караше гладко и професионално — използваше задните улички и ловко превключваше скоростите. Дизелът мъркаше равномерно. Предположих, че иска да се включи максимално късно в пътя за Пърфлийт, за да избегне трафика. Това ме устройваше. Изчаках пред нас да се появи по-дълга и пуста улица с обрасли в бурени тротоари и заковани прозорци на отдавна затворени магазини и работилници, измъкнах пистолета и го размахах в огледалото — достатъчно дълго, за да го огледа добре, а след това опрях дулото в тила му и казах: