Ли Чайлд - Нещо лично

— Отбий тук.

Човекът се подчини. По лицето му изби пот, в очите му се появи паника.

— Не нося никакви пари — рече той.

— Обиран ли си и преди? — попитах.

— Много пъти.

— Този път е различно. Ние няма да те ограбим, а напротив — ще ти платим за услугата. За всяка минута от нея. Дори ще ти дадем и бакшиш. Но сега ще шофираме ние, а ти ще се возиш отзад. Ясно ли е?

Той не отговори.

— Сложи си ръцете зад седалката.

Изчаках го да изпълни заповедта и стегнах китките му с почти метър тиксо. След това повторих операцията и с лактите му. Неудобно, но необходимо, за да бъде неутрализиран.

— Добре ли дишаш през носа? — попитах.

— Какво?

— Носът ти не е запушен, нямаш израстъци в ноздрите, не страдаш от гъгнене, нямаш симптоми на настинка?

— Не — отвърна той.

Увих главата му с още два метра тиксо, главно през устата. После слязох и отворих шофьорската врата. Натиснах ръчката на облегалката и го сложих да легне по гръб, след което започнах да опаковам коленете и глезените му. Когато свърших, вдигнах краката му нагоре и го прехвърлих през глава на задната седалка, където Кейси Найс го хвана за раменете и с дружни усилия го сложихме да легне на пода. Малко натясно, но с достатъчно пространство за дишане. В джоба на панталона му открих мобилен телефон, който оставих на тротоара, а в джоба на ризата му напъхах две банкноти по петдесет лири от парите на ромфордските момчета. И двамата бяхме единодушни, че това е добър бакшиш. После Найс седна на пасажерското място отпред, а аз — зад волана. Отново потеглихме. Часът беше осем и двайсет и пет вечерта, а ние се намирахме на около пет километра от желаното място. Ромфорд.

Промъквахме се напред по интуиция и смътни спомени от предишни пътувания, разчитайки и на картите във втория таблет на Бенет. В крайна сметка се добрахме до Ромфорд с двайсетина минути в запас. Това беше моментът, в който се съгласихме, че ни трябват повече детайли и прецизност. Отбих до тротоара, а Найс се шмугна в близката книжарница и излезе обратно с атлас на улиците на Лондон, подредени по азбучен ред. Заехме се да го разглеждаме в компанията на сумтящия мъж отзад. Не след дълго открихме адреса на Чарли Уайт, само след една прелистена страница. На не повече от пет минути от мястото, на което бяхме спрели. Часът пик беше отминал и трафикът беше съвсем нормален. Оказа се съвсем малко по-бавен, тъй като стигнахме до пресечката на Чарли Уайт не след пет, а след седем минути.

Тя беше грубо и някак недодялано копие на улицата, на която живееше Малкия Джоуи. Тук къщите бяха с едно поколение по-стари, с малко по-високи комини и с не толкова лъскави тухлени фасади. Но във всичко останало си приличаха. Много стени, много огради, порти и автомобили последен модел.

Включително черен ролс-ройс и черен ягуар, паркирани плътно един зад друг на две къщи разстояние от пряката, зад желязна ограда, която беше точно копие на оградата на Джоуи. Основа от червени тухли на височината на коленете, върху нея гъста редица перила от ковано желязо, боядисани в черно, две автоматични порти, също железни — едната за влизане, другата за излизане. Ролс-ройсът беше паркиран пред придружаващата кола. Това беше логичен ред, поне що се отнася до азбуката. И двете порти бяха затворени.

Вероятността той да напусне дома си един час по-рано беше 84 процента.

Тоест след пет минути.

Погледнах картата.

— Ще тръгнат към Северния околовръстен — казах аз. — Това означава, че щом излязат, ще поемат наляво. А ние трябва да ги чакаме в другия край на улицата.

— Ще рискуваш ли да минеш покрай тях, или предпочиташ да заобиколим квартала? — попита Кейси Найс.

— Ненапразно взехме такси — отвърнах. — Можем да караме бавно и да оглеждаме номерата на къщите. Все едно че търсим непознат адрес. След това правим един кръг и спираме, сякаш чакаме клиент.

— Хората от този квартал си имат лични шофьори — отбеляза тя.

— Не всички — отвърнах. — Само героите на работническата класа.

Дадох леко на заден, а после завих и подкарах по уличката — точно като човек, който търси адрес. Бавно и спокойно, извърнал глава към страничното стъкло. Къщата на Чарли беше стара, но солидна, с хубави орнаменти. Строена по времето, когато трудът на зидарите е струвал по-евтино от тухлите. Предната градина отдавна я нямаше, заменена от дълга и извита алея за коли, започваща от едната порта и свършваща при другата. За настилка служеха големи каменни плочи между два реда бетонни кашпи и бетонни ангелчета — някои от тях с купи вода, вдигнати високо над главите. Целта им беше да поят птичките.