Сидни Шелдон - Приливът на тайните

Спря на вратата на бунгалото.

Момчетата идваха по пътеката откъм плажа. Вървяха с наведени глави, смълчани. Тони ги гледаше вцепенена. До ушите й достигаше само далечният прибой.

Години наред щеше да сънува тези лица:

Чарлз Бреймар Мърфи, нейният любим до този ден, беше пребледнял като платно и приличаше на призрак.

Дон Чоут вървеше със здраво стиснати устни и свити юмруци.

И най-отзад Били Хамлин с подпухнали от плач очи.

Пляс, пляс, пляс — идваше приливът.

Били носеше безжизненото телце на момчето.

— Да изясним положението. Кога за първи път забелязахте — за първи път, — че Николас липсва?

Госпожа Марта Креймър въртеше малките си кръгли очи от Тони Джилети към Били Хамлин. Двамата младежи изглеждаха потресени. И как не.

Марта Креймър ръководеше Кемп Уилямс от двайсет и две години. Първо заедно със съпруга си Джон, а през последните девет години — сама като вдовица. Никога през всички тези години не бе имало нито един сериозен инцидент с лагерниците. Никога. До този момент. Трагедията се бе случила по време на смяната на сина на дърводелеца и дъщерята на милионера.

Висока едва метър и петдесет, побеляла, със съвършена прическа и марково пенсне, което неотменно висеше на врата й на верижка, госпожа Креймър бе възприемана като цяла институция. Но поради дребничкия й ръст и милия й маниер на старица много хора подценяваха интелектуалните и деловите й качества. Кемп Уилямс се предлагаше като старомоден, семейно управляван курорт. След смъртта на съпруга си обаче госпожа Креймър удвои цените и наложи стриктен подбор на момчетата, които приемаше, като си осигури репутация на собственик на най-елитния летен лагер по Източното крайбрежие. Младежкият труд вървеше евтино, режийните разноски бяха ниски. Дори бе договорила чудесна цена за обновяване на мебелите предишната година. Казано накратко: госпожа Марта Креймър бе открила златната кокошка. А тези две безотговорни деца току-що я бяха заклали.

— Вече ви казах, госпожо Креймър. Получих комоцио и Тони ме свестяваше. Мислехме, че всички деца са си на плажа, а после Грейдън дойде и каза, че Николас е изчезнал.

Говореше само момчето, Били Хамлин. Момичето, Джилети, обикновено страхотна устатница, бе странно смълчана. Може би заради шока? Или пък беше достатъчно умна да не казва нищо, за да не бъде използвано срещу нея. Нещо в погледа й притесняваше госпожа Креймър. „Крои нещо тая малка невестулка. Пресмята шансовете си“.

И Тони, и Били се бяха преоблекли — той с панталони чарлстон и тениска с „Ролинг Стоунс“, тя — в пола до земята с къдри отзад и поло, които скриваха всяка частица от кожата й. Ето и това — сдържаното облекло бе нетипично за разюзданата дъщеря на Уолтър Джилети. Марта Креймър присви очи още повече.

— И веднага подадохте сигнал?

— Разбира се. Спасителите вече бяха дошли. Аз останах да им помагам, а Тони се върна тук, в случай че…

Били Хамлин не довърши изречението и погледна Тони, която бе свела очи към пода.

— Госпожице Джилети? Нищо ли няма да кажете?

— Ако имах да казвам нещо, щях да го кажа, нали? — изсъска Тони, извадена от ступора си като гърмяща змия на припек. — Били ви обясни какво се случи. Защо продължавате да ни нападате?

— Да ви нападам ли? — Марта Креймър се извиси с целите си сто и петдесет сантиметра и изрева на разхайтената девойка: — Госпожице Джилети, едно дете е мъртво. Удавено. Не разбирате ли? Полицията идва насам, също и родителите на момчето. Те ще ви нападат , докато разберат точно какво се е случило, как се е случило и кой е отговорен.

— Никой не е отговорен — тихо отвърна Тони. — Беше нещастен случай.

Госпожа Креймър повдигна едната си вежда.

— Така ли? Е, да се надяваме, че полицията ще се съгласи с вас.

След като излезе от офиса на госпожа Креймър, Тони най-сетне даде воля на сълзите си и се хвърли в обятията на Били.

— Кажи ми, че сънувам! Че това е кошмар. Кажи ми, че ще се събудя!

— Шшшт. — Били я прегърна. Беше му толкова приятно да я прегръща. Вече нямаше „горкият Чарлз“. Двамата с Тони бяха заедно в това. — Беше както каза ти. Нещастен случай.

— Горкият Николас! — изви жално Тони. — Не мога да спра да мисля колко уплашен е бил. Колко отчаяно е искал да го чуя и да го спася.

— Недей, Тони. Не се измъчвай.

— Сигурно ме е викал, нали? Сигурно е крещял за помощ. О, боже, не мога да понеса това! Какво направих? Изобщо не трябваше да го оставям сам.