Сидни Шелдон - Приливът на тайните

Били избута от съзнанието си образа на трупа на Николас Хандемайър. Когато го откри, момченцето се носеше във водата по очи сред скалите само на метри от брега. Били опита изкуствено дишане, парамедиците цели двайсет минути се бориха за живота на детето. Но напразно.

— Ще ме пратят в затвора! — изплака Тони.

— Разбира се, че няма — категорично отсече Били.

— Ще го направят — закърши ръце Тони. — Вече имам две условни присъди в досието си.

— Наистина ли?

— Една за измама и една за притежание на наркотици — обясни Тони. — Господи, ами ако ми направят тест за наркотици? Сигурно ще го направят. Кокаинът е още в кръвта ми. Тревата също. О, Били! Ще ме заключат и ще хвърлят ключа в морето.

— Успокой се. Никой няма да те заключва. Няма да позволя това.

Били се наслаждаваше на ролята си на силния. Беше му хубаво, че Тони Джилети разчита на него. Че се нуждае от него. Така и трябваше да бъде. Двамата срещу целия свят. Чарлз Бреймар Мърфи не беше достатъчно възмъжал за Тони. Но той, Били Хамлин, щеше да вземе нещата в свои ръце.

Докато галеше косата на Тони, две полицейски коли на щата Мейн спряха на застлания с чакъл паркинг пред лобито на Кемп Уилямс. От тях изскочиха трима мъже — двама с униформи, третият с тъмен костюм и риза. Госпожа Креймър се втурна да ги посрещне с мрачно изражение на съсухреното си старческо лице.

Били притисна още по-силно Тони в обятията си и вдиша аромата й. Прониза го истинска животинска страст. Той прошепна в ухото й:

— Ще ни разделят. Ще сравняват показанията ни. Придържай се към онова, което каза пред госпожа Креймър. Нещастен случай. И каквото и да става, не споменавай дрогата.

Тони кимна отчаяно. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Госпожа Креймър вече водеше полицаите към тях.

— Не се тревожи — каза Били. — Всичко ще бъде наред. Довери ми се.

След няколко часа, щом малките момчета бяха вече по леглата си, останалите инструктори в Кемп Уилямс насядаха около голямата маса в столовата и започнаха да се утешават един друг. Всички бяха видели пристигането на линейката и отпътуването й с тялото на малкия Николас Хандемайър. Някои от момичетата плачеха.

Мери Лу Паркър попита:

— Според вас какво ще стане с Тони и Били?

Дон Чоут побутна изстиналия хотдог в чинията си и изсумтя:

— Нищо няма да стане. Беше нещастен случай.

Няколко секунди никой не се обади. После някой каза онова, което си мислеха всички:

— Дори така да е. Но е трябвало да видят, че Николас се отделя от групата. Нали работата ни е да наблюдаваме децата.

— Просто нещастен случай! — изкрещя Дон и стовари юмрука си по масата с такава сила, че тя се разклати. — Можеше да се случи на всеки от нас.

Дон бе помогнал да донесат тялото на Николас в лагера. Беше на двайсет и очевидно травмиран от случилото се.

— Не бива да обвиняваме с лека ръка.

— Аз не обвинявам с лека ръка. Просто казвам, че…

— Недей! Не казвай нищо! Какво знаеш пък ти, по дяволите! Та ти дори не беше там.

Чарлз Бреймар Мърфи усети, че работата отива на бой, прегърна приятеля си през рамо и го дръпна настрани:

— Успокой се, Дон. Ела да глътнем въздух.

Щом излязоха, Ан Филдинг, едно от по-кротките момичета, се обади:

— Какво значи „успокой се“? Момчето е мъртво. Нямаше да се удави в толкова плитка и спокойна вода, ако някой не си беше зарязал работата. И то за доста дълго.

— Разбирам какво е разсеяло Били — добави едно от момчетата. — Бикините на Тони са си истинска покана.

— Моля ви се, говорим за Тони Джилети — обади се злобно Мери Лу Паркър. — С нея не трябва покана. Обслужването е по реда на пристигането.

Всички се разсмяха.

— Шшшт — прекъсна ги Ан Филдинг и погледна през прозореца. — Идват.

Вратата на администрацията се отвори. Полицията разпитваше вътре Тони и Били от цели три часа. Първа излезе Тони. Единият от униформените полицаи я подкрепяше. Отдалеч личеше колко поразен е от нея младият офицер — придържаше я през кръста покровителствено и й се усмихваше успокояващо на път към бунгалото й.

— Е, не личи да е прекалено загазила — отбеляза язвително Мери Лу Паркър.

След минута излезе и Били Хамлин. Цивилният инспектор и единият от униформените полицаи го поведоха към патрулната кола. Докато той се качваше на задната седалка, младежите в столовата забелязаха, че зад гърба му проблесна нещо сребристо.

— Сложили са му белезници! — възкликна Ан Филдинг. — Господи! Мислите ли, че е арестуван?