Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— Да знаете, че всичко беше заради нея — съобщи той на почитателите си и кимна към Тони, която крачеше към него — същинска амазонка с оскъдните си бикини и дългата мокра коса, стелеща се по гърба й. — Моята принцеса искаше грахово зърно. Какво да правя? Нейните желания са закон за мен.

Тони обаче не беше в романтично настроение.

— Глупак такъв! — развика се тя на Били. — Можеше да загинеш! Помислих, че си се удавил.

— Щях ли да ти липсвам?

— Вземи да пораснеш. Това не е шега, Били. Горкият Чарлз е съсипан. Помисли, че те е ударил. Всички помислихме това.

— Горкият Чарлз? — Сега дойде ред на Били да побеснее. — Тоя чукундур летеше с моторницата си като луд. Не видя ли, че едва не връхлетя върху горките деца в лодката?

— Нямаха работа там — отвърна Тони. — Нито пък ти.

Грейдън Хамънд бе последвал Тони, дърпаше я за крака и хленчеше жално.

— Грейдън, моля те! — озъби му се тя. — Говоря с Били.

— Важно е! — изплака Грейдън.

— Върви — ядно отвърна Били. — Явно е, че пет пари не даваш за мен. Върви утешавай Грейдън. А по-добре — Чарлз. Той е истинската жертва.

— За бога, Били, естествено, че се интересувам от теб. Мислиш ли, че щях да съм толкова ядосана, ако не ме интересуваше? Помислих… помислих, че съм те загубила.

И за своя собствена изненада Тони Джилети избухна в сълзи.

Били Хамлин я прегърна и й прошепна нежно:

— Не плачи. Съжалявам, че те изплаших. Моля те, не плачи.

— Тонииии! — Грейдън Хамънд зави още по-силно и Тони с неохота се освободи от прегръдката на Били.

— Какво има, Грейдън? — попита малко по-мило. — Какъв е проблемът?

Момченцето вдигна поглед към нея. Устните му трепереха.

— Николас го няма.

— Николас? Николас Хандемайър?

Грейдън кимна.

— Какво е станало?

Грейдън Хамънд избухна в сълзи.

— Влезе да плува, докато ти гледаше Били. Влезе и не излезе.

От плажа до Кемп Уилямс се стигаше по песъчлива пътека, дълга двеста и петдесет метра и обрасла с трънки, които изподраха до кръв краката на Тони, докато тичаше нататък. Но тя не усещаше никаква болка, нито чуваше умолителните викове на децата, които се опитваха да я догонят.

— Какво е станало? Защо си по бански?

Мери Лу Паркър, облечена с изрядната си униформа от бермуди в цвят каки, риза с бяла якичка и мокасини, изгледа Тони с видимо неодобрение. Тези бикини вече бяха прекалени, особено с децата наоколо. Мери Лу не можеше да си обясни какво толкова намира у Тони Джилети Чарлз Бреймар Мърфи.

— Виждала ли си Николас? Николас Хандемайър? — запъхтяно попита Тони и Мери Луиз със закъснение забеляза притеснението й и сдържаното хълцане на децата, сгушени зад нея. Изглеждаха като изпаднали фронтоваци. — Тук ли е?

— Не.

Тони изстена отчаяно.

— Всъщност не знам — измъкна се Мери Лу. — Лично аз не съм го виждала, но почакай да попитам другите.

Всички инструктори и управата на Кемп Уилямс се появиха от бунгалата си. Никой не бе виждал Николас Хандемайър. Но Тони не биваше да изпада в паника.

Едва ли беше влязъл в дълбокото.

А и малките момченца често се губят.

Не можеше да е отишъл далеч.

Младежите, включително Дон Чоут, който беше опитен плувец, тръгнаха към плажа, за да се включат в спасителната акция. Били Хамлин и Чарлз Бреймар Мърфи бяха останали да помогнат на бреговата охрана.

Тони стоеше безпомощно и понеже се чудеше какво да направи, заведе децата да се преоблекат и им приготви храна. Мери Лу Паркър я завари да кълца краставици с втренчен в стената поглед.

— Остави на мен — мило й предложи Мери Лу. Не харесваше Тони Джилети, но всички знаеха колко много Тони обича малкия Николас. Виждаше тъгата в очите й. — Върви се пооправи. Обзалагам се, че ще се върне, докато излезеш от банята. Сигурно вече е огладнял.

На път към бунгалото си Тони се опита да повярва в казаното от Мери Лу.

„Ще се върне всеки момент. Сигурно вече е огладнял“.

Ала други, ужасяващи мисли застрашително се надигаха в съзнанието й и напираха да изплуват. Тони ги потискаше, но не успяваше. Първо децата в дървената лодка. После Били. А сега Николас. Целият следобед приличаше на мятане между ужаса и облекчението. Трябваше да има щастлив край. Трябваше.

Само да видеше Николас, щеше да го прегърне и да го нацелува, щеше да му се извини, че бе допуснала Били да отвлече вниманието й. Утре щяха да ловят заедно раци и да играят на замръзванка. Щяха да построят цели градове от пясък. Тони нямаше да има махмурлук, нито да бъде уморена, нито да мисли за любовния си живот. Щеше да е с децата, с Николас, отдадена стопроцентово.