Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— Е, не мисля, че го водят на парти — отбеляза едно момче.

Истината бе, че никое от момчетата в Кемп Уилямс не харесваше особено Били Хамлин. Синът на дърводелеца бе прекалено популярен сред момичетата за техния вкус. А колкото до момичетата — макар да се задяваха с него заради чара и привлекателната му външност, — те възприемаха Били като аутсайдер, като обект на любопитство, с който можеха да се забавляват, да му се порадват, но никога като равен. За чувствителни на тази тема хора класовото разделение в столовата на Кемп Уилямс би изглеждало потресаващо.

— Какво сте проточили шии на прозореца като стадо гъски? — Властният глас на Марта Креймър изгърмя в залата като сирена за въздушна тревога и всички подскочиха.

— Ако не греша, утре сте на работа — добави тя.

— Да, госпожо Креймър.

— Жизненоважно е лагерният живот да продължи по нормален начин заради останалите деца.

Само Мери Лу Паркър се осмели да се обади:

— Но, госпожо Креймър, Били Хамлин…

— … няма полза от празни приказки — сряза я Дъртата. — Надявам се, няма нужда да ви напомням, че едно дете е мъртво. Това не е забавление, госпожице Паркър. Това е трагедия. Сега всички по бунгалата. Гасим лампите в единайсет.

Около Тони Джилети имаше вода. Морска вода. Непрогледна тъмнина, студ, а прогизналите й дрехи бяха залепнали по кожата като водорасли. Постепенно тя осъзна: „Аз съм в пещера“. Водата се покачваше бавно, но сигурно и всяка следваща вълна прииждаше все по-висока.

Пляс. Пляс. Пляс.

В непрогледната тъмнина Тони заопипва стените и отчаяно затърси изход. Как изобщо се бе озовала тук? Дали някой не я бе довел тук, за да я накаже? Не можеше да си спомни. Но щом има вход, значи има и изход. Просто трябваше да го намери, и то бързо.

Водата вече беше до раменете й.

До ушите й.

ПОМОЩ!

Виковете на Тони отекваха от стените на пещерата. Нечути. Самотни.

Водата влизаше в устата й — солена, давеща. Стичаше се надолу към дробовете й и я оставяше без дъх, бавно я давеше. Не можеше да диша!

Помощ!

— Госпожице Тони. Госпожице Тони! Успокойте се.

Тони седна в леглото, задъхваше се. В очите й се четеше див ужас… нощницата й бе мокра от пот.

— Кармен?

Испанката, домашна помощница на семейство Джилети, закима успокоително.

— Si, госпожице Тони. Успокойте се. Просто сънувате. Няма страшно.

Тони се отпусна върху възглавниците.

Не се давеше.

Не беше в Кемп Уилямс.

Беше в собствената си спалня, у дома в Ню Джърси.

Само че Кармен грешеше. Беше страшно.

Били Хамлин щеше да бъде съден за убийство.

Всичко случващо се беше абсурдно. Толкова абсурдно, че всеки следващ ден Тони очакваше да чуе, че обвиненията са отпаднали, че всичко е една огромна, ужасна грешка. Не бе имала възможност да говори с Били след арестуването му, но бе сглобила картинката от клюките в Кемп Уилямс. Очевидно Били бе казал на ченгетата, че той, а не Тони, е отговарял за Николас и другите момчета, когато се е случил инцидентът. Освен това бе признал, че е бил под въздействието на наркотици, вероятно за да отклони вниманието от Тони, защото знаеше за предишните й провинения. Това сигурно бе имал предвид, когато й бе казал, че няма да допусне полицията да хвърли обвиненията върху нея.

Отначало Тони изпита такова облекчение, че бе зашеметена от благодарност. Досега никой не си бе залагал главата заради нея, поне не момче. Всички момчета искаха да спят с нея, но всъщност никой не се интересуваше от нея колкото Били. Скоро обаче стана ясно, че този романтичен жест ще има горчива цена. Семейство Хандемайър, бесни заради наркотичните вещества и в отчаян опит да открият виновник за смъртта на сина си, настояха да се повдигнат обвинения. Бащата на Николас беше сенатор, един от най-заможните хора в Мейн. Сенатор Хандемайър искаше главата на Били Хамлин на кол и имаше достатъчно власт, за да насочи ръката на областния прокурор, накъдето трябва. Скоро малката благородна лъжа на Били в защита на Тони се превърна в национална новина, а облекчението на Тони — в нестихващ, разпъващ страх.

Родители от цяла Америка бяха съпричастни със скръбта на семейство Хандемайър. Загубата на дете винаги е ужасяваща. Но загубата на единствен седемгодишен син при такива потресаващи обстоятелства — това бе повече, отколкото хората можеха да понесат. А как изглеждаше съвременното общество, което допуска дрогирани тийнейджъри да се грижат за невръстни деца?