Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Когато вдигна очи, видя, че колата е спряла до нея. Габриел отвори вратата. Полицайката седна вътре и закопча колана си.

— Наред ли е всичко? Гледате някак странно…

— Няма нищо — отговори тя и внезапно осъзна, че глокът и е у него и вече не разполага с оръжие.

Вратата на автомобила се затвори. Трепереща, Алис обърна глава към прозореца, по който дъждът безмилостно барабанеше.

Когато колата полетя напред в мрака, на младата жена бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае очевидното: Габриел и Вон бяха един и същи човек.

Тежък и агресивен дъжд барабанеше по прозорците.

Мълниите отекваха почти непрестанно. На равни интервали светкавици разкъсваха тъмните облаци и мощно осветяваха линията на хоризонта от борове.

Полуостровът, на чийто край се намираше болницата „Себаго Котидж“ беше с дължина около петнайсет километра, образуваше посред езерото широк залив, залесен с иглолистни гори.

Габриел караше съсредоточено с много висока скорост. Пътят беше задръстен от паднали клони и отломки, което го правеше опасен. Вятърът се вихреше, виеше в дърветата, прегъваше ги почти до земята, тресеше колата, сякаш за да забави придвижването й по асфалта.

От време на време Алис поглеждаше телефона си. Връзката се оказа крайно нестабилна. В зависимост от местата, покрай които минаваха, понякога се появяваше сигнал, както имаше и дълги мъртви зони, без никакъв достъп.

Тя се опита да не трепери. Трябваше да печели време. Беше в безопасност, докато Габриел не подозираше, че е открила самоличността му. Без оръжие, по този пустинен път, не можеше да стори нищо, но щом стигнеха до болницата, щеше да действа веднага.

Там има много хора, движение, охранителни камери… Този път Вон няма да избяга…

Омразата вземаше връх над страха.

Беше нетърпимо да седиш до убиеца на сина си. Да знаеш, че тялото му е на няколко сантиметра от теб. Непоносимо й изглеждаше, че се е почувствала близка с него, че му е разказала част от личната си история, че се е впрегнала в лъжите му, че се е заблудила дотолкова.

Алис пое дълбоко въздух. Опита се да разсъждава, да намери отговор на въпросите, които не й даваха мира: каква беше тази игра? Какъв план имаше Вон? Защо не я беше убил, след като тя беше в ръцете му от часове?

Шелбито взе един остър завой преди да спре внезапно. Мълнията беше връхлетяла върху голям бял бор, малко встрани от пътя. Трябваше да обуздаят възможния пожар, но дървото още пушеше, превито и разчленено на две.

Отломки от кора, парчета от ствола и овъглени клони лежаха на шосето и блокираха движението.

— Лош късмет! — възкликна Габриел.

Той се засили и пробва да си пробие път, но огромен клон се изпречи насреща им. Шелбито едва не полетя в урвата и гумите заораха в калта.

— Ще се опитам да разчистя отпред — рече Габриел и задейства ръчната спирачка.

Излезе и затвори вратата, като остави моторът да работи.

Прекалено е хубаво, за да е истина!

Естествено тя можеше да избяга, но не това чувство беше водещо. Имаше нужда да разбере какво става. И да стигне до края.

Алис погледна телефона: сигналът беше слаб, но го имаше. Кого да предупреди? Номер 911 ли? Трябваше да разкаже прекалено дълга история. Баща си? Сеймур? Вече не знаеше дали може да им има доверие. Някои от колегите й от полицията? Да, това беше добра идея. Кастели? Савиньон? Напъна се да си спомни техните номера, но не успя, тъй като беше свикнала да ги вади от телефонния указател.

Затвори очи, за да се концентрира: единственият номер, за който се сети беше на Оливие Клюши, шестия в тяхната група. Все пак беше по-добре от нищо. Набра веднага този номер, като държеше апарата на височината на седалката. От пътя Габриел хвърляше погледи към колата, но дъждовната завеса беше достатъчно дебела, за да защити Алис от вниманието му. Тя включи високоговорителя. Едно иззвъняване. Две. Три. Последва гласовата поща.

Нямаше късмет.

Затвори без да оставя съобщение, но се сети друго. Бръкна в чантата, оставена в краката й и намери ножа, който открадна в кафенето на Бауъри. Острието не беше предназначено да разрязва стекове, но върхът беше достатъчно остър, за да може да се използва. Тя го скри в десния си ръкав точно когато Габриел се върна в колата.