Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Освободих пътя, можем да потегляме! — рече той доволно.

Ярко осветена, дървената къщурка на пропусквателния пункт се виждаше отдалече. Сиянието от лампите фосфоресцираше в нощта, сякаш летяща чиния беше кацнала посред боровинковите поля на Нова Англия. Шелбито премина рампата, която водеше към поста, но когато стигнаха пред кабината, Алис и Габриел установиха, че тя беше празна.

Габриел спря пред металическата бариера и свали стъклото на прозореца.

— Хей! Ало! Има ли някой? — извика той, за да преодолее буботенето на бурята.

Излезе от колата и тръгна към помещението. Вратата беше оставена отворена и се тресеше от вятъра. Той промуши глава в отвора и реши да влезе. Нямаше пазачи. Разгледа стената с мониторите на охранителните камери, но електронното табло се подхранваше от безкрайна поредица от бутони и щепсели. Той задейства онзи, който вдигаше бариерата и се върна при Алис в автомобила.

— Това отсъствие на пазачи не е добър знак — каза Габриел и отново подкара колата. — Вероятно вътре се е случило нещо.

Мъжът увеличи скоростта и запали нова цигара. Ръцете му леко трепереха. Шелбито се понесе по алея, заобиколена от борове и излезе на широк, застлан с чакъл площад, който служеше за паркинг на болницата.

Издигнато на брега на езерото, зданието беше колкото оригинално, толкова и впечатляващо. Под поройния дъжд се открояваше на фона на тъмните облаци фасадата му с готически прозорци. Централната сграда от жълточервени тухли беше запазила старинния си вид, но от двете й страни се издигаха две огромни модерни кули с прозрачни, леко синкави туловища и с геометрични покриви с пречупени ъгли. Внушителен стъклен мост свързваше трите структури, хармонично висящо съоръжение между постройките от миналото и от бъдещето. Пред основния вход, фиксирано върху алуминиева поставка, електронно табло с течни кристали даваше информация в реално време.

Здравейте, днес е Вторник, 15 октомври 2013 г.

23:57 ч.

Време за посещения: 10–18 ч.

Паркинги за посетители: П-1, П-2

Паркинг за персонала: П-3

Шелбито намали ход. Алис плъзна надолу ножа, който беше скрила в ръкава си и стисна с все сила дръжката му. Сега или никога.

Усещаше биенето на сърцето си. Прилив на адреналин я накара да потръпне. В главата й се бореха противоречиви усещания. Страх, агресия и най-вече болка. Не, нямаше да се задоволи да арестува Вон. Щеше да го убие. Единственото радикално решение, за да освободи света от това дяволско изчадие. Единственото възможно изкупление, за да отмъсти за смъртта на Пол и на сина си. Бучка затисна гърлото й. Сълзи, които не можеше да сдържи, потекоха по страните й.

Сега или никога.

Вложи цялата си сила и удари Габриел с ножа, като заби острието в гръдната област. Усети, че мускулът на рамото му се къса. Изненадан, той изви от болка и пусна волана. Колата излезе от чакъления път и се блъсна в стената. От удара гумата се спука и Шелбито спря. Алис използва объркването, за да грабне глока, който Габриел беше мушнал в колана си.

— Не мърдай! — извика Алис и насочи оръжието срещу него.

Тя изскочи от колата, провери затвора на пистолета, вдигна предпазителя и сключи ръце около дръжката — изпъна ги, готова да стреля.

— Излез от колата!

Габриел се наведе, за да се предпази, но остана в шелбито. Дъждът валеше толкова силно, че Алис не успя да види какво той се готви да направи.

— Излез веднага! — повтори тя. — Да ти виждам ръцете!

Най-после вратата се отвори бавно и Габриел извади крака си навън. Беше извадил ножа от рамото си и кръвта се стичаше по пуловера му.

— Свърши се, Вон.

Въпреки дъжда и тъмнината очите на Габриел, ясни и блестящи, пробиваха мрачината.

Алис усети някаква празнота в корема си. През всичките тези години тя беше желала само това: да убие Вон със собствените си ръце.

Но нямаше как да го ликвидира, преди да получи отговори на всички въпроси.

Усети, че телефонът й вибрира в джоба на горната дреха. Без да изпуска Вон от очи, тя извади апарата. Номерът на шестия от групата се изписа на екрана.

— Крюши? — обърна се към него тя.

— Звъняла сте ми, шефке? — обади се сънлив глас. — Знаете ли колко е часът?

— Имам нужда от теб, Оливие. Знаеш ли къде е Сеймур?

— Нямам идея. От една седмица съм на почивка в Бретан при роднини на съпругата ми.

— Какви ги разправяш? Нали вчера се срещнахме в полицията.