Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Пол е пуснал фаровете, изпреварва две таксита и се готви да завие наляво. Само че булевард „Сен Мишел“ е блокиран от ченгета заради някаква манифестация. Той стиска челюсти с все сила.

По дяволите, не може да е вярно!

Смъква прозореца на колата, за да говори с полицаите, опитва се да си прокара път, но се сблъсква с неотзивчивостта им и потегля нервно, като не забравя да ги напсува.

Гневният клаксон на някакъв автобус го посреща на булевард „Сен Жермен“ по който той завива, без да даде мигач.

Трябва да се успокои. Да мобилизира цялата си енергия, за да спаси жена си. Да намери лекар, способен да твори чудеса. Мислено се пита дали познава някой колега в „Отел Дийо“.

Може би Пралаворио? Не, той работи в „Биша“. Журден? Ще го намери в института „Кошен“, а той притежава огромен списък с големи светила. Трябва непременно да му се обади.

Търси телефона си в палтото, оставено на задната седалка, но апаратът остава неоткриваем.

Старата алфа ромео попада в тесния коридор на улица „Бернардинки“ и поема край Архиепископския дворец, по „моста на влюбените“ покрит по обичая с хиляди катинари, които светят в тъмното.

Пол присвива очи, запалва плафониерата и накрая открива джиесема, който е паднал на пода. Държейки с една ръка волана, се навежда, за да го вдигне. Когато се изправя е осветен от фар и забелязва ужасен, че някакъв мотор се насочва към него, независимо че мостът е с еднопосочно движение. Много е късно, за да удари спирачките. Пол завива рязко, за да избегне катастрофата. Алфа Ромеото залита надясно, качва се на тротоара, блъска се в електрическия стълб с все сила и след това се забива в металическата ограда на моста.

Пол е вече мъртъв, когато колата пада в Сена.

Спомням си,

че в този ден —

на 21 октомври 2011 г. —

от надменност, от суета, от заслепление

убих бебето си

и убих своя съпруг.

Затоплена и отнесена от водата, на Алис й беше необходимо много време, за да чуе телефонния звън. Младата жена рязко се измъкна от замайването. Загърна се в голяма кърпа и отиде до джиесема.

— Шефер — обади се тя.

— Алис? Аз съм.

— Сеймур, най-после!

— Добре ли си?

— Да, но имам нужда от информацията ти, за да продължа напред. Намерили нещо?

— Получих отпечатъка. Добра работа. Мисля, че ще постигнем резултат. Натоварих Савиньон. Той ще го въведе в електронната картотека. Ще имаме отговор след половин час.

— Окей. Ще ми кажеш ли други новини? Какво стана с охранителните камери на паркинга?

— Отидох до „Франклин Рузвелт“ и прегледах записите, но нищо съществено не се вижда. Колата ти влиза в помещението в 20:12 и излиза в 0:17.

— Успя ли да ме видиш?

— Не, трудно е да се различи фигура…

Лош късмет!

— Сама ли съм, когато излизам? Аз ли карам?

— Не може да се каже със сигурност. Камерата показва каросерията, но кабината е потънала в полумрак.

— По дяволите, не може да бъде вярно! Опита ли се да изчистиш изображението?

— Разбира се, но не се вижда нищо. Трябва веднага да те предупредя, че не постигнах успех и на летищата. Без явно престъпление или съдебна поръчка не е възможно да се стигне до техните база данни и записи от камери. Щеше да е по-лесно, ако предупредим Тайландие…

— В никакъв случай. Разпита ли приятелките ми?

— Да, и трите. Много си пила, Алис. Те са се разтревожили за теб. Малика и Карин са предложили да те изпратят, но ти не си искала да чуеш нищо…

— Кажи ми, че все пак си научил нещо, Сеймур…

— Да, запазих най-доброто за края. Сама ли си?

— Да, защо?

— Заради приятелчето ти, Габриел Кийн. Кастели провери всичко за него. Няма следи — никъде — от джазов пианист с такова име.

— Не съм казала, че той е Рей Чарлз или Мишел Льогран. Ако има посветена публика, изглежда нормално да…

— Слушай, познаваш Кастели. Той е най-добрият криминалист при нас. Каквото и да имаше, щеше да го открие, известно ти е. Но няма нищо. Нищичко! Съществуват десетки мъже Габриел Кийн, но не и музикант с такова име, нито в интернет, нито сред джазмените аматьори. И седни, тъй като това не е най-интересното…

Сеймур не довърши, сякаш за да подсили ефекта.