Гийом Мюссо - Повикът на ангела

На контролния пункт Мадлин представи своята карта на купувач, за да проникне на пазара, и Такуми паркира камионетката между авеню „Мареше“ и авеню „Вийет“, на един от покритите паркинги на сектора, предназначен за градинарите и цветарите.

Те избраха висока количка и влязоха в огромния павилион от стъкло и стомана. Двайсет и двата хиляди квадратни метра на павилион С1 бяха посветени само на цветята. Автоматичните врати се отвориха и двамата се озоваха в друг свят, където сивотата на всекидневието отстъпваше място на симфония от багри и миризми.

Ободрена от зрелището, Мадлин си потърка очите, разбуди се напълно и влезе в салона с решителна крачка. Върху пространство, равно на повече от три футболни игрища, петдесетина търговци на едро съжителстваха в този огромен хангар, където пасажите носеха имена на цветя: алея на мимозите, на ирисите, на анемониите…

— Здравей, красавице! — посрещна я Емил, отговорникът на щанда, от който тя купуваше голяма част от продукцията.

Със сламената си шапка, градинските ножици, гащеризона и мустаците си като кормило на велосипед, Емил Фошлеван беше институция. Появил се в „Ренжи“ още при откриването на пазара през 1969 г., той познаваше всички кодове и механизми.

— Да ти приготвя ли късо без захар? — рече и сложи няколко монети в машината за кафе.

Мадлин му благодари с кимане на глава.

— И чай за Катсухи? — попита той, гледайки с подозрение протежето на цветарката.

— Казвам се Такуми — отвърна студено азиатецът — и по-скоро ще изпия едно капучино.

Емил не се поколеба:

— И капучино за Тсашуми!

Младият мъж пое чашката си, без да каже нищо, и сведе глава, разстроен, че не е обект на уважение от страна на търговеца.

— Някой ден трябва да го цапардосаш с юмрук по муцуната — пошепна му Мадлин, докато Емил се беше насочил към нови клиенти. — Не мога да направя това вместо теб.

— Ама… той е старец.

— Три глави е по-висок от теб и тежи два пъти, колкото е теглото ти! Ако това може да те успокои, тормозът над мен продължи шест месеца. Всеки път, когато ме видеше, ме наричаше „Розбив“ или „Мома англичанка“.

— И как сложи край?

— Като му изсипах врялото кафе пред муцуната. Оттогава се отнася с мен като с принцеса.

Такуми се почувства безпомощен. В страната, където беше роден, хората всячески се опитваха да избягват конфликтите, противопоставянията и агресивността.

— Но… защо тук стават такива работи?

— Навсякъде стават — каза тя, смачквайки пласмасовата чашка, преди да я хвърли в кошчето. — И ако искаш да чуеш моето мнение, трябва да се сблъскаш с подобни ситуации, за да станеш мъж.

— Но аз съм мъж, Мадлин!

— Да, но не такъв, какъвто би искал да бъдеш.

Тя го остави да размишлява и отиде да намери Беранжер, една от продавачките на Фошлеван, с която премина през различни щандове. Купи два вързопа зеленина, упорито води преговори за цената на лалетата, паричките и камелиите, но отстъпи в наддаването за три великолепни букета рози от Екватора. Добре се оправяше в „алъш-вериша“ и държеше да купи цветята за толкова пари, колкото те наистина струваха. Такуми отиде, да натовари първата покупка и се присъедини към шефката си в помещението, предназначено за растенията.

С експертен поглед Мадлин се спря на бегонии и незабравки в саксии, докато, тъй като празниците в края на годината го изискваха, помощникът й се погрижи за коледните звезди, които бяха джел, бял имел, поинсетия и кукуряк.

Остави на неговия вкус и прочистващите въздуха растения, които се радваха на нарастващ успех в предприятията, но според нея те бяха скучни до смърт, трябваше й повече време, за да избере белите и пастелните орхидеи, на тях дължеше репутацията на своя магазин.

След това бързо наобиколи парника, където се намираха „джаджите“, които даваха възможност на нейните клиенти да поднасят забавни и не много скъпи подаръци: парфюмирани свещи, „хищни“ растения, малки кактуси във формата на сърце, листа от кафе, посадени в чаши за еспресо…

В отделението за декорации тя се поддаде на внезапното желание да купи един ангел от ковано желязо, който щеше да предизвика фурор на витрината й. Такуми я следваше и попиваше словата й. Въпреки крехкия си силует той смяташе за чест да изпълнява най-трудните задачи и теглеше количка, която ставаше по-тежка след всяко спиране, вдигаше с една ръка чувал с торна пръст от десет килограма или огромни кашпи от теракота.

Вятърът виеше над парниците. През стъклата се виждаха блестящите снежинки, които се спускаха от небето и покриваха асфалта с бяла и ледена наметка.