Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— GMP? Говори ли ти нещо?

Джонатан отвори прозорчето на навигатора и изписа GMP_ Полиция. Първият резултат отпращаше към сайта на_Greater Manchester Police_: полицията в графство Манчестър.

— Ти си прав, наистина се намираме в полицейски участък.

— Много хора ли познаваш, които празнуват рождения си ден в полицейски участък?

Въпросът остана висящ няколко секунди. Отговорът се налагаше от само себе си: в недалечното минало младата жена е била ченге!

Джонатан разбра, че е открил ключа към загадката, която криеше Мадлин. Но именно сега, когато достигна целта си, беше обхванат от съмнение. С какво право се ровеше сред нейните тайни? Отлично съзнаваше, че човек не навлиза в миналото безнаказано и…

— Гледай!

Обсебвайки компютъра, Маркус беше взел решението вместо него. Беше написал в „Гугъл“ „Мадлин_Грийн_Полиция_Манчестър“.

Получиха се стотици резултати, но първият, който се набиваше на очи, беше статия от пресата, публикувана във вестник „Гардиън“:

Париж

Понеделник,

19 декември

4 и 30 през нощта

Фин и гъст сняг падаше от няколко минути над VII район. Скован от нощния студ, кварталът Фобур дю Рул беше пустинен.

Шофьорът на бяло Пежо Партнер даде мигач и колата се оказа в двойна редица по средата на улица „Бери“. Увит в канадката си с голяма качулка, женски силует излезе от буржоазната сграда и се вмъкна в камионетката.

— Пусни парното, замръзвам! — нареди Мадлин и си закопча колана.

— Пуснато е до дупка — отговори Такуми и потегли. — Хубаво ли прекарахте неделята?

Младата жена избегна да отговори на въпроса и си нахлузи вълнените ръкавици, докато кабината се стопли.

Такуми не настоя. Колата се спусна по улица „Артоа“ и зави надясно, за да излезе на улица „Ла Боети“, а след това и на „Шан-з-Елизе“.

Мадлин разхлаби шала си, извади пакет цигари от джоба си и запали една.

— Мислех, че сте се отказали…

— Стига толкова! Няма да се бъркаш и ти! Знаеш ли какво казваше певецът Серж Гинсбург. „Пия и пуша: алкохолът консервира плодовете, а пушекът — месата.“

Такуми се замисли няколко секунди и отговори:

— Първо, той си е присвоил този цитат от Хемингуей…

— … и второ?

— Второ, и двамата са мъртви, нали?

— Много добре, ако нещо те смущава, отиди да работиш другаде или ме дай под съд, че те правя пасивен пушач!

— Казах това за ваше добро — спокойно отбеляза Такуми.

— Слушай, имаш ли нещо против да ме оставиш на мира? И смени тази станция! — нареди тя и посочи радиото, откъдето се носеше японска версия на „Колко те обичам“ , изпълнена от самия Джони Холидей.

Азиатецът извади своето CD, а Мадлин затършува по вълните, докато намери станция за класическа музика, която излъчваше „Бергамска сюита“ 90 90 Сюита за пиано на Клод Дебюси, публикувана през 1905 г., а е композирана 15 години по-рано; най-известна е третата част — „Лунна светлина“. . Музиката малко я поуспокои. Тя се обърна към прозореца и загледа снега, който започна да се натупва по тротоарите.

На кръговото кръстовище при вратата „Дофин“ Такуми пое по пътя, който отвеждаше към периферията. Мадлин беше станала накриво, както понякога й се случваше, но лошото й настроение никога не траеше дълго. Той дискретно се прозя. Тези нощни пътувания до Ренжи го очароваха. Жалко само, че трябваше да става така рано… Впрочем не всички цветари си даваха толкова труд. Голяма част от „колегите“ им се задоволяваха да получават цветята директно в магазините си, след като ги бяха поръчали по интернет! Мадлин го убеди, че това не е правилният начин да се упражнява занаята и че първото качество на добрия цветар е да търси и да намира съвършения продукт.

Заради снега пътят беше малко хлъзгав, но това не разваляше удоволствието на Такуми да кара нощем в Париж. Несигурността на движението създаваше атмосфера на опиянение и нереалност. Той продължи по шосе А6 в посока към летище „Орли“ и скоро стигна пред будката за пътна такса, въвеждаща към най-големия пазар за свежи продукти в света.

„Ренжи“ очароваше Такуми. „Търбухът на Париж“ предлагаше половината от рибите, плодовете и зеленчуците, консумирани в столицата. Оттук се снабдяваха най-добрите ресторанти и най-взискателните търговци. Предишната есен, когато родителите на младия японец дойдоха във Франция, това беше първото посещение, което той им организира, доведе ги тук, дори преди да се качат на Айфеловата кула. Мястото беше впечатляващо: истински град, обитаван от хиляди, със свой собствен полицейски участък, своя гара, свои пожарникари, свои банки, свой фризьор, своя аптека и свои двайсет ресторанта! Той обичаше тази възбуда между четири и пет часа сутринта, когато дейностите достигаха пика си сред балета от камиони, които биваха товарени и разтоварвани във вселената от миризми и вкусови усещания.