Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— 1978, това годината на раждането ти ли е?

— Защо, каква възраст ми даваш? Повече или по-малко години?

Той й отговори с усмивка, доволен, че съучастничеството им се е върнало.

— Каква е паролата на Алис?

— Хийтклиф , главният герой от „Брулени хълмове“.

Джонатан въведе входящата дума.

— Да стискаме палци — рече и натисна Enter.

Компютърът обработваше данните няколко секунди, а през това време те се гледаха мълчаливо, със смесица от тревога и от неверие. Едва ли щеше да е толкова просто. Откакто всичко започна, късметът винаги бе странял от тях. Щастието нито за миг не им се усмихна. Препятствията бяха безкрай, всеки път по-непреодолими, и водеха до все по-трагични последици. Не можеше да са познали.

Но сега се оказаха на прав път.

На екрана на компютъра се появи карта на Манхатън и оградена с ореол синя точка започна да мига: телефонът на Алис не само се намираше в Ню Йорк, но и беше на по-малко от три километра от мястото, където бяха те!

Веднага скочиха с викове и накараха малцината клиенти да вдигнат глави и да ги огледат. Две минути бяха достатъчни, за да се върне надеждата.

Джонатан се наведе над екрана, за да установи по-точно местоположението на точката: голяма сграда на ъгъла на 5-о авеню и 23-та улица.

— Знаеш ли какво има там? — запита Мадлин, почти запъхтяна от възбуда.

— Италианският пазар срещу „Флатрон“ 205 205 Един от най-старите и най-популярни небостъргачи в Манхатън, в триъгълна форма на „ютия“. — Б.а. .

Прехвърлиха данните на техните телефони и излязоха на „Бауъри“. Толкова силно валеше, че се отказаха да ползват колата.

— Да идем ли пеша? — предложи тя.

— Не, при това време ще ни е необходим половин час! По-добре да се опитаме да вземем такси.

Но заради бурята много от жълтите автомобили бяха останали в гаражите и те трябваше да се борят повече от пет минути, докато успеят да се метнат на кола на Бродуей.

Когато се качиха, провериха на екрана позицията на телефона на Алис. Точката не беше помръднала.

— Надявам се, че джиесемът не е бил изоставен — изрази безпокойството си Джонатан.

— Какъв е този пазар, за който говориш?

— Нарича се „Еатали“: храмът на италианската гастрономия в Манхатън. — Нещо като огромен луксозен супермаркет.

Стигнаха до големия магазин. Срещу банкнота от двайсет долара шофьорът на таксито прие да ги чака, при положение, че не се забавят повече от десет минути.

Покритият пазар току-що беше отворил, но в навечерието на Коледа, противно на улиците, той беше пълен до пръсване.

— Последвай ме!

С очи, вперени в светещата точка, те пресякоха част от хилядите квадратни метри площ, изпълнена с бутици, ресторанти и щандове с деликатеси.

Мобилният телефон на Алис предаваше сигнал на всеки трийсет секунди. Мощният му джипиес позволяваше с точност до десет метра да бъде прецизирано мястото, където се намира.

— Оттук!

Проправяйки си път с лакти, те се промъкваха през пирамидите от квасен хляб, от пакети с паста и с ризото и от пити пармезан, през бутовете пармска шунка, закачени на тавана, през вегетарианския ресторант, през пицарията.

— Тук е!

Сега се намираха пред пасажа, където бяха разположени щандовете за сладолед и за кафе.

Напрегнати, те започнаха да проучват хората, които се блъскаха по алеята. Имаше много движение, тълпата беше гъста, а мястото — шумно.

— Няма да бъде лесно — въздъхна Мадлин. — Не ти ли идва друга гениална идея?

Джонатан погледна светещата точка на екрана на телефона си.

— Сайтът позволява да се изпрати съобщение на мобифона или даже да го настроим на звънене в продължение на две минути, дори звукът му да е изключен.

— Опитай!

Той задейства функцията и двамата нададоха ухо.

Но сред гълчавата на тълпата беше невъзможно да се чуе какъвто и да било звук дори в радиус от няколко метра.

— Бъди готов да започнеш отново! — рече Мадлин и извади оръжието си.

— Какво си реши…?

Без да се колебае, тя стреля във въздуха.

— Сега!

Силният изстрел разтърси всички присъстващи. Преди да започнат да възклицават, настъпи половинсекундно слисване, а през това време се възцари пълна тишина. Половин секунда, която се оказа достатъчна, за да се чуе продължителен звън.

— Тя е! — извика Мадлин и насочи оръжието си към млада продавачка на щанда за еспресо.

Беше хубаво момиче, между осемнайсет и двайсет години. Метиска, с дълги, черни, разрошени коси. Портативният телефон се виждаше в джоба на престилката й. Мадлин се хвърли към нея и със сила я изблъска извън щанда.