Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Осемнайсет часът. Изображенията с пленничеството на Алис превзеха съзнанието му. Всичко тънеше в хаос. Опита се да си спомни последните й думи, но не успя. Стигна до 20-а улица. Падаше мрак. Въпреки студа, който заледяваше лицето му, той продължи да върви по пътищата и мислеше за невероятната орис на Алис. За живота, който тя бе превърнала в борба. За силата на характера, която й беше необходима, за да се освободи от оковите и да стане господар на съществуването си. От най-ранна възраст се беше сражавала сама, без семейство и без приятели и всеки път избираше най-трудния път: този, който няма да я отведе до посредствеността, ще я измъкне от низините, накъдето я теглеха деградиралите и затъващите. Линия на поведение, която трудно следват дори възрастните, а какво да каже човек, когато някой е само на тринайсет години…

Той стигна на изток от Челси. Сега вече бе съвсем тъмно и носени от вятъра сребристи снежинки летяха около уличните лампи. Студът го принуди да отвори вратата на „Лайф & Дет“, прочут коктейл бар. Лаундж музика 197 197 Термин в популярната музика, с който се обозначава леко, фоново изпълнение, подходящо за хотели и ресторанти. звучеше от четирите краища на помещението. Джонатан не обичаше особено подобни места, но движенията и разговорите му създаваха усещането, че е по-малко сам. Колкото до музиката, тя пораждаше своеобразна атмосфера, която, парадоксално, му помагаше да разсъждава, да повтаря до втръсване връхлетелите го идеи, да се вглъби в размислите си. Алис… Трябваше да се концентрира върху Алис…

Интуицията му подсказваше, че разследването на Блайт Блейк и на Мадлин няма да доведе до нищо. От своя страна нямаше никакъв начин да стори нещо по-смислено. Притежаваше само невроните си и своята психология. Алкохолът изгори стомаха му, но усили неговата чувствителност. Поръча нова чаша, за да разбуди още повече сетивата си. Като творец винаги беше залагал на интелигентността на емоциите. Малко по малко бариерата в паметта му изчезна и съдържанието на филма се върна в главата му: бляскавият и трескав поглед на момичето, безпомощният й вид, гнусното свърталище, белезниците, които оковаваха дланите й, прекъсващият й глас и думите й:

Save me, Dad! Change your testimony, please! And we’ll be together again. Right, Dad?

Опита се да забрави за всичко друго, да влезе в мислена връзка с Алис. Ужасът, който се четеше на лицето й, не беше престорен, но имаше страхотна интензивност в очите й… Въпреки страха тя не беше изгубила интелигентността и здравия си разум. Сякаш не се опитваше само да предизвика състрадание, а и да… предаде някакво съобщение…

Не, не беше възможно. Вероятно са й предоставили текст, който е трябвало да прочете, или поне са й дали строги указания. Как е възможно да импровизира в рамките на няколко думи.

Той взе картонената подложка, поставена под коктейла му, и написа четирите изречения едно под друго.

Save me, Dad!

Change your testimony, please!

And we’ll be together again.

Right, Dad?

Добре, и после? Ако можеше да се вярва на Дани, девойката отлично съзнаваше рисковете, които поема. Тя знаеше, че нейният нападател вероятно е изпратен от мексиканския картел. Следователно се опитваше да даде повече сведения не за самоличността на похитителя, а по-скоро за мястото, където е затворена. Освен ако…

Той получи просветление, което внезапно промени идеите му. Грабна писалката и повтори първите букви от всяко изречение:

Save me, Dad!

Change your testimony, please!

And we’ll be together again.

Right, Dad?

Поставени една до друга, главните букви оформяха четирибуквена дума: SCAR.

„Белег“ на английски…

В апартамента над гаража цареше измамно спокойствие. Застанали пред екраните на компютрите, Блайт Блейк и Мадлин продължаваха да анализират данните. Прав до прозореца, Дани се разяждаше от угризения и пушеше цигара от цигара. Двама агенти стояха на пост: първият пред вратата на жилището, а вторият патрулираше около гаража сред падащите в мрака снежинки.

Почти недоловим, металически звук извести на Мадлин, че е пристигнал есемес.

Тя бързо погледна и прочете: