Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Изведнъж си спомни за майка си, починала в лудница няколко години след убийството на брат му Лиам. Бедната жена премяташе зърната на броеницата си, целуваше разпятието и вярваше, че мъртвият й син е станал ангел, който нощем идва да поседи при нея.

Касиди знаеше, че майка му би искала той да спаси Църквата от кошмара в онази пещера. Дори алкохолизираният му баща се смяташе за добър син на Църквата и даряваше на храма „Сейнт Антъни“ пари, каквито семейството не можеше да си позволи. Лиам също би желал брат му да защити християните от онова, което щеше да се случи след петдесет и една години.

Той бръкна в джоба на жилетката си и извади джиесема си. Колко души в целия свят, самодоволно си помисли милиардерът, имаха личния номер на папата и разрешение да му се обаждат по всяко време?

Отговори му младежки глас и Касиди помоли да го свържат със Светия отец.

— Предайте на негово светейшество, че се обажда неговият приятел от едно време.

Когато папата вдигна слушалката, Касиди долови в гласа му страх.

— Книгата на монаха е у мен, ваше светейшество.

Облекчената въздишка на римския понтифик прозвуча като свистящ въздух.

— Слава на Господ! — успя да промълви той накрая.

— Слава на Господ и на всички светии!

— Преводът за две хиляди петдесет и шеста година…

— Касиди замълча.

— Да?

— Ами, като го прочетох… Сега… Ъъъ… — Той се прокашля. — Ти беше прав, Пами… ъъъ… искам да кажа, ваше светейшество. Вие бяхте прав още отначало. Ще задържа преведените предсказания до две хиляди и стотната година, но лично ще ви донеса книгата на екологичната конференция в Париж, както и превода за две хиляди петдесет и шеста. И ти предлагам, стари приятелю, да изгориш тая шибана… Уф, извинявам се. Моля да ми простите, ваше светейшество. Старите времена се забравят трудно, нали знаете. Искам да кажа, унищожете я, свети отче. Унищожете я и сложете точка.

Последва дълго мълчание и на Касиди му се стори, че чува папата да плаче.

— Благодаря, Дани — накрая отвърна той. — Всеки християнин на планетата ти благодари. Знаеш ли, няма никакво значение какво уж е „видял“ в нашето бъдеще някакъв дяволски монах преди хиляда и двеста години. Важното е онова, което живее в сърцата ни. Което научихме като деца в „Сейнт Антъни“. В което вярваха майките ни. В което вярвахме тогава и ние. Дани… И в което вярваме днес.

Въпреки че Касиди долавяше топлота в гласа на новоизбрания понтифик, имаше още нещо… Нещо различно. Пами вече не беше онова хлапе с огромни уши от нюйоркския ирландски квартал. Бе представител на Бог на земята и Светият дух говореше през устата на папа Инокентий, наместника на Христа.

Даниъл Касиди за пръв път в живота си се почувства изпълнен с вяра, различна от вярата в самия себе си. Всички онези часове на богослужения… Молитви… Изповеди… Свещите, които майка му палеше за душата на Лиам… Всичко, което видя в този момент Касиди, отекваше в силния глас на папата.

— Ваше светейшество говори от името на Господ — каза той.

— Всички сме Божии инструменти, Дани. Просто някои са по-остри и по-добре направени от други. Значи ще се видим в Париж, нали?

— След два дни, ваше светейшество.

— Още веднъж ти благодаря, Дани. Ти си истински храбър воин на Църквата и най-скъп приятел на папа Инокентий Четиринайсети. Ще се моля за теб, синко, и ще запаля свещ за душата ти.

— Благодаря, свети отче, и лека нощ. Всичко ще свърши така, както се надявахте.

— За пръв път от много седмици насам, Дани, ще спя спокойно. Но има още нещо…

— Какво, ваше светейшество?

— Нали знаеш какво се прави с излишния баласт?

Касиди се усмихна. Папата имаше предвид свидетелката — Катлийн Филипс.

— Да, свети отче, знам.

— Тогава лека нощ, Дани.

— Лека нощ… Пами.

Милиардерът затвори. Чувстваше се по-добре, всъщност от години не се беше чувствал толкова добре. Тази нощ щеше да се моли, както не се бе молил от… В гърлото му заседна буца… Откакто онова негро уби Лиам.

Вперил очи в пламъците, той се замисли за Катлийн Филипс. Съвсем скоро щеше да се погрижи за този излишен баласт. Когато археоложката приключеше с работата си, Касиди щеше да нареди на хората си да я хвърлят от скалата. Морето щеше да приеме онова, което останеше от тялото й. Милиардерът сви рамене и отново напълни чашата си. И с това всичко щеше да приключи.

Отпи от уискито и се наслади на великолепния му вкус, заслушан в пращенето на огъня и натрапчивите стонове на вятъра из стария замък. След известно време чу в тях глас, гласа на Лиам, а после и думи: