Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Прекалено изтощена, за да мисли за това, Катлийн премести рамото на микроскопа, свали си ръкавиците и се обърна към Касиди.

Откакто беше прочел превода на предсказанието за пролетта на 2056-а година, той седеше на кожения фотьойл и мълчаливо се взираше в огъня. Въпреки че пророчеството за деня на св. Агнеса, за което тя пропусна да му съобщи, определено щеше да се отрази на Католическата църква, текстът за 2056-а спокойно можеше да я разтърси из основи — както и самото християнство, разбира се.

Сега разбираше думите на онзи побъркан сред развалините на замъка край Лох Ба. „Католическата църква например. Тя съществува от… Откога? От две хиляди години? Не смятате ли, че отдавна се е изчерпала?“ Катлийн беше възпитана в духа на стария ирландски католицизъм, ала в душата си винаги си оставаше скептичен учен. Искрено вярваше, само че в един Бог за всички. Не в онзи разнолик Бог, когото обрисуваха религиите. Не в твърдението на църквите, че няма друг истински Бог, освен техния.

Много от предсказанията на Броихан я бяха потресли. Макар и изненадващо обаче, самото пророчество за 2056-а всъщност не я смущаваше толкова, колкото неговите глобални последици.

Отново хвърли поглед към Касиди. Вторачен в пламъците, с посивяло и намръщено от тревога лице, той може би отразяваше типичната реакция в цялото християнство.

Дали вярата можеше сама да преодолее онова, което щяха да открият през 2056-а, зачуди се археоложката. Сигурно не. Религията често се нуждаеше и от малко вълшебство.

Странно, Касиди като че ли не се изненада особено, когато прочете превода на предсказанието. Обезпокои се, да, но почти не се изненада. Сякаш беше чувал слухове и сега пророчеството просто ги потвърждаваше.

Тя взе откъснатия от бележник лист, с който бе отбелязала текста за 2056-а година, после сви рамене и пак се обърна към своя похитител. Милиардерът зяпаше като хипнотизиран жълтите пламъци, скачащи около парчетата торф в камината. Неговите душевни терзания не я интересуваха — тя имаше нужда от почивка.

— Свърших за днес. Касиди. Ще взема гореща вана и ще поспя. Кажете на тъпите си охранители да се погрижат.

Той бавно я погледна, кимна, извади от джоба на жилетката си малко черно устройство, напомнящо на дистанционно управление за телевизор, и натисна един от бутоните. След секунди под каменния свод до камината се появи слаба сивокоса жена с черна униформа на камериерка и каза бодро:

— Да, господине?

— Грей, моля ви, заведете доктор Филипс в нейната стая и предайте на полковник Деджагър да постави пост пред вратата й.

Камериерката направи реверанс.

— Разбира се, господине. — Обърна се към Катлийн и се усмихна. — Елате с мен. Стаята ви е прекрасна, със самостоятелна баня и камина. Сигурна съм, че ще ви хареса.

— Убедена съм в това — отвърна археоложката. — Доколкото затворникът може да хареса килията си.

Прожекторите осветяваха в калаено сиво петдесетина метровата ивица покрай южната стена. Тренкавел и Камерън се движеха в сенките и се спускаха по склона на Прешал Бег към океана. Ръбът на скалата ясно се виждаше на светлината от замъка и нямаше опасност да се подхлъзнат и да паднат в бездната. Джейми приклекна зад един голям камък и посочи черната пропаст.

— Още само няколко крачки и получаваш еднопосочен билет за ада.

— Merci, mon ami, обаче много отдавна съм си го купил — отвърна Раймон.

Пилотът предпазливо се надвеси над ръба на скалата.

— Сигурен съм, че си намислил нещо по този въпрос — вперил очи в мрака, измърмори той. — И за мой огромен ужас, струва ми се, че знам какво е.

— Повярвай ми, и на мен не ми е приятно — намръщи се Тренкавел. — Но ако успея да се придвижа на север под ръба на тази скала, ще остана извън светлината на прожекторите чак до западната стена на замъка.

— Единствената неосветена страна.

Раймон кимна.

— Чакай да позная. Очакваш да те последвам и да се люлея по скалната стена като маймуна на лиана, нали?

Тренкавел се засмя.

— Нещо подобно.

— Знаеш ли — с уморено примирение рече Камерън, — при всякакви други обстоятелства тази идея щеше да ми се стори абсолютно откачена, обаче събитията от последните дни… — Той поклати глава, въздъхна и почна да връзва въжето за камъка.

Раймон си събу обувките и чорапите, свали ципа на канадката си и я съблече, после започна да къса туфи трева, за да разкрие почвата отдолу.

Джейми рязко се извъртя към него.

— Какво правиш, за бога?

Спътникът му загреба шепа тъмна пръст, размаза я по лицето си и каза: