Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Скоро стигнаха до върха на ниско възвишение и Камерън посочи напред.

— Това там е замъкът Бейра.

На половин километър от тях се издигаше крепостта на могъщия някога клан Маккийтън.

Замъкът имаше квадратен план. Ограждаха го двайсет метрови стени с масивни кръгли кули в четирите ъгъла. Островърхите покриви на централната сграда и другите постройки едва се подаваха над зъберите. Горе-долу колкото Шато Егал дьо Дю, само че далеч не толкова елегантен, помисли си Тренкавел. Неговият замък изглеждаше като част от самия Пик дьо Сен Жан и се извисяваше към небето с изисканите очертания на катедрала. Строителите на тази твърдина не се бяха интересували от естетика. Бяха я издигнали с една-единствена цел.

Извитият като подкова ров, който опасваше стените от три страни, стигаше до скалите и осигуряваше допълнителна защита. Колесните превозни средства, изглежда, можеха да влязат в замъка само по каменния мост над рова. Пътят минаваше между два барбикана и продължаваше през портата, която най-вероятно се затваряше с метална решетка.

Тренкавел поклати глава. Нямаше да е лесно.

На четирите ъглови кули имаше прожектори, които осветяваха крепостта и цялата околност със сребристо сините си лъчи — освен западната стена откъм морето. Онези, които ги бяха монтирали, явно смятаха, че оттам не ги заплашва никаква опасност. Самата западна стена и фермата между нея и ръба на скалата потъваха в мрак.

Двамата мъже седнаха зад един голям камък и след малко Камерън попита:

— Мислиш ли, че около замъка има сензори за движение?

— Да се надяваме, че няма.

Последва нова пауза.

— Може ли да те попитам нещо? — отново наруши тишината пилотът.

— Разбира се.

— Ти каза, че искаш да използваш книгата, която археолозите са открили на Йона, за да унищожиш Католическата църква… Какво толкова е направила Църквата, за бога, че да…

— За бога ли? — Смехът на Тренкавел прозвуча ледено като пронизващ вихър. — Кога тъпият Ватикан е правил нещо в името на Бог? Църквата погуби цялото ми семейство, Камерън! — Неочакваният му гняв изненада и двамата и последвалото мълчание им се стори още по-студено и кухо заради вятъра.

След малко Раймон тихо продължи:

— Имах сестра, близначка. Казваше се Елен… Тя беше единственият човек, който някога е имал значение за мен.

Думите му сякаш идваха от мрака зад скалите.

— Целият ни свят беше нашето родово имение. Преподаваха ни частни учители. Нямахме приятели. Бяхме само двамата… — Той въздъхна. — Само двамата.

— Родителите ви?

— Родителските им грижи се изчерпваха с раждането ни на този забравен от бога свят.

Тренкавел се заслуша за миг във воя на вятъра и рева на прибоя в подножието на скалите.

— Всичко започна с една обикновена братска прегръдка. После, в един дъждовен следобед, четкахме конете си в конюшнята… И тя… тя ме целуна. Целуна ме не като сестра, а като… като…

— Като жена ли?

Лицето на пилота оставаше в сянка, очертано на фона на светлината от далечните прожектори. Живял сам толкова дълго и вярващ единствено в мъртвите, Раймон се зачуди дали е възможно да изпита доверие към някого. И може ли да открие такова доверие в сенките?

— Да, целуна ме като… Като жена.

— Колко годишни бяхте?

— На четиринайсет. Разбираш ли, ние бяхме деца, които отчаяно копнеят за обич. И я открихме един в друг.

— Понякога любовта идва в неочакван момент и по неочакван начин, но винаги е сила, с която трябва да се съобразяваш — след кратко мълчание каза Камерън.

— Да. — Тренкавел кимна. — Сила, която е много по-дълговечна от самия живот. — В гърдите му тегнеше ледена празнота. — Връзката ни продължи… Дори станахме още по-близки. Това ме караше да живея. Един топъл слънчев ден в края на есента отидохме на пикник в крушовата градина. Небето беше толкова синьо и… и… — Той се прокашля. — И тогава ледът, който цял живот беше сковавал сърцата ни, се разтопи. По залез-слънце под една круша се врекохме един на друг завинаги… Дадохме обещание пред себе си и пред Господ.

— Вричането в любов винаги е прекрасно — промълви пилотът.

В мрака Раймон гневно впери очи в мъжа — сянка до себе си.

— Винаги било прекрасно значи, а? Е, Бог явно беше на друго мнение. В Библията е казано, че Бог е ревнив и завистлив, но защо да завижда на любовта на две самотни деца?

Отговори му единствено мразовитият вятър, сякаш дори Господ демонстрираше ледено безразличие с дъха си.

— Угризението, този покорен божи слуга, тласна моята прелестна сестра при селския свещеник — продължи Тренкавел. — И тя му изповядала онова, което смятала за грях. Следващата неделя свещеникът й казал да остане след службата, примамил я в гората… и…