Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Спря на площадката на каменното стълбище, което водеше към голямата зала, наостри уши, но чу само морския вятър, който стенеше из стария замък.

По дяволите, какво имаше за губене? Ала докато слизаше надолу, отговорът изведнъж изплува в съзнанието й, придружен от спомена за леденосините очи на Деджагър.

Тренкавел с всички сили опираше босите си крака в грапавия зид и плъзгаше рамото и гърба си нагоре по контрафорса. Без да обръща внимание на болката от забиващите се в плътта му остри ръбове, вдигна единия си крак, стъпи по-нагоре, изтегли тялото си и повтори упражнението.

После спря и погледна нагоре, за да види колко му остава — може би още около три метра. Пак се оттласна и пристъпи с надеждата, че ще намери опора в друга издатина или цепнатина.

Неравната каменна повърхност беше разкъсала ризата му и жестоко жулеше рамото и гърба му. По блоковете под него тъмнееше кървава диря. В очакване на битката и екстаза, който знаеше, че ще изпита, болката му избледня — оставаше само споменът за нея, като почти въображаема чувствителност на стар белег.

Вместо подарък за деветнайсетия му рожден ден баща му насила го записа в Чуждестранния легион, за да усъвършенства уменията си. След половин година той се озова във II чуждестранен парашутен полк, дислоциран в една от най-горещите дупки в Камерун край река Санага. Нападната от бунтовници, неговата част трябваше с бой да си пробие път… Не се беше чувствал толкова жив от смъртта на Елен…

Сега, вече само на метър под зъберите на стената, Раймон спря за миг, за да се съсредоточи и да си представи следващия си ход.

„Мисли като врага си. Погледни през мерника на противника. Превърни се в човека, който е готов на всичко, за да те убие“.

Бяха се досетили, че е убил часовия при западната стена, и очакваха атаката да започне оттам. Неколцина наемници щяха да пазят книгата. Други щяха да заемат позиции покрай тази стена.

Не можеше да виси така цяла вечност. Трябваше да хвърли зара.

Изтегли се до ръба на стената и надникна. Сетивата му регистрираха само туптенето на собственото му сърце, вятъра, студения камък на средновековната крепост и далечната болка.

Пое си дъх и се повдигна малко по-нагоре. Ръцете му затрепериха, когато се опита да прехвърли единия си крак през ръба.

Не успя.

Продължи да виси на ръце още няколко секунди и направи втори опит. Този път петата му стигна до ръба и французинът се претърколи върху стената.

Висеше, люлееше се или се катереше от… Струваше му се, че е изтекла цяла вечност. Изглеждаше му някак… по-реално да лежи на твърдата равна стена. Заразтрива изтръпналите си ръце и крака, после хвърли края на въжето долу на Камерън.

Вслушваше се внимателно, готов да реагира при най-малкия шум, но имаха късмет. Ниският парапет от вътрешната страна на стената осигуряваше известно прикритие откъм другите части на замъка.

Чу обувките на пилота да дращят по грапавата повърхност на стената. След малко чу и задъхано дишане и тиха ругатня. Накрая видя главата му и дулото на преметнатия на гърба му автомат на убития часови. Джейми бавно се прехвърли през ръба и останал без дъх, се тръшна до французина.

Касиди наблюдаваше едрия руснак, който спусна тежките кадифени завеси и продължи да се разхожда из библиотеката, като поглаждаше автомата си АКС-74У.

Седнал на един от кожените фотьойли при отсрещната стена, Ханвърс зареждаше пълнителя на пистолета си.

— Къде е Деджагър? — попита милиардерът.

Борис погледна бившия полицай, после отново се обърна към Касиди и отвърна, без да го поглежда в очите:

— Скоро дойде, господине.

Ханвърс кимна.

— Да, господин Касиди. Полковникът ще се присъедини към нас след малко.

Милиардерът скочи от стола и запрати две трети пълната си чаша уиски в камината. Стъклото се пръсна сред кълбо от пламъци. Той се завъртя кръгом и насочи показалец към огромния руски наемник.

— Искам обяснение. Хомяков! Веднага ми кажи какво става, по дяволите!

После се обърна към Ханвърс и изрита отоманката от пътя си.

— И двамата работите за мене, копелета нещастни! И ти, и Деджагър — всичките работите за мене!

Лейтенантът закима още по-енергично и вдървено се поизправи във фотьойла. Руснакът се изпъна и застана мирно, сякаш му четеше конско самият Сталин.

— Е? — като местеше поглед от единия към другия, попита Касиди. — Какво става, по дяволите?

— На територията на замъка е проникнало чуждо лице — призна Ханвърс. — Може и да са повече.