Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Майтапиш ли се с мене, мамка му? — Погледът на милиардера се насочи към пророческата книга на масата. — Боже Господи! — Той се приближи до старинното писалище. — Все едно че с охраната ми се занимават някакви шибани комедианти! — Изтегли едно от чекмеджетата, извади стоманения си револвер с ръкохватка от слонова кост и бавно го измъкна от ръчно изработения кожен кобур.

— Господин Касиди, аз… — запелтечи Борис. — Полковникът може би няма да…

— Какво? — Касиди отвори барабана, за да се увери, че е пълен. — Не би искал шефът му да е въоръжен ли? — Рязко щракна барабана. — Колко жалко! За него!

Катлийн чу викове откъм библиотеката. Трябваше да е Касиди. Не можеше да разбере какво казва, но явно беше ядосан.

Изведнъж я стресна друг звук и когато вратата от отсрещната страна на голямата зала се отвори, тя вече се бе хвърлила зад мекия диван само мигове преди покрай нея да притичат двама от охранителите. След като те влязоха в библиотеката, реши да се възползва от шанса, изправи се и чу:

— Стой!

Катлийн се обърна и видя мъж, насочил автомат към нея. Не спря, а побягна.

Чу острия глас на Касиди:

— Зарежете кучката! Няма да стигне далече. Пазете книгата!

Катлийн дръпна резето, отвори тежката дъбова врата, изтича по каменните стъпала и изскочи на двора.

Изведнъж от сенките се появи тъмен силует. В краткия миг, в който го видя на светлината на замъка, тя позна в него пилота на хеликоптера. Изненадата, която в първия момент се изписа на лицето му, се смени със страх точно преди нейния юмрук — използвайки ускорението на тялото й — с всичка сила да се забие в носа му.

Като се прикриваше до парапета, Тренкавел пълзеше по корем на юг по западната стена. Стигна до купчина каменни блокове, извади пистолета си и бавно и предпазливо надникна над тях.

Камерън, който се движеше непосредствено зад него, го потупа по крака и прошепна:

— Къде отиваме, по дяволите?

— Сигурен съм, че онова, за което идваме, е в главната сграда. — И Раймон посочи на юг.

В центъра на двора се издигаше най-голямата постройка на територията на замъка. Въпреки че беше осветена отвсякъде, не се мяркаха никакви часови.

— Къде е охраната? — попита Джейми. — Мислех, че ще е фрашкано с главорези.

— Сигурно не са чак толкова много. Ако са само няколко, би трябвало да са при книгата. — Той се обърна към пилота. — Някакви идеи?

— Може да им предложим да се предадат.

— Виждаш ли онова стълбище? — Тренкавел посочи края на стената.

— Шегуваш ли се? Парапетът не стига чак дотам. Ще се виждаме отвсякъде.

Французинът кимна към автомата в ръцете на Камерън и попита:

— Можеш ли да стреляш с това?

— Да, по дяволите. — Пилотът потупа джоба на якето си. — Взех и два резервни пълнителя от наемника. Обаче това не…

— Трябва да стигна само до средата на стълбището. Оттам ще скоча и ще се скрия в сенките.

— Сянката не може да спре куршум, Раймон.

— Ти просто бъди готов да ме прикриваш. Ако наблюдават стената — а аз съм убеден, че я наблюдават, — ще открият огън още щом изскоча иззад парапета. Стреляй по посока на стрелбата.

Джейми кимна, разгъна телескопичния приклад на автомата „Колт Командо“, опря го върху камъните и вдигна очи към Тренкавел.

— Ей, Раймон, гледай да не те убият, нали?

— Не си го и помислям, mon ami. — Гърлото на французина се сви. — Не искам да сложа край на това прекрасно приятелство. — Протегна ръка и стисна рамото на Камерън.

Пилотът се напрегна и рязко се дръпна.

— Приятелство ли? — прошепна в мрака. — Аз знам какъв си.

Докато се взираше в суровото, наполовина скрито в сянката лице на Камерън, Тренкавел осъзна, че всякакви надежди за приятелство са само илюзии на едно самотно момче. Стисна дръжката на ножа си. Познатият заслепяващ гняв щеше да му мине за една-две секунди. Ала в този момент, в който цялото му същество се разкъсваше, му се искаше с един замах да пререже гърлото на Камерън.

— Още щом видиш проблясъците на изстрелите, открий огън по източника им — каза накрая с прегракнал от ярост глас.

Джейми само кимна.

Французинът запълзя към каменното стълбище на петнайсетина метра от тях. Парапетът свършваше след пет-шест крачки.

Когато стигна до края му, Тренкавел спря, пое си дъх и се втурна към стълбището.

В същия миг диагонално откъм южната стена заваляха куршуми. Гърленото тракане на оръжието звучеше като АК-47. След секунда Тренкавел чу по-високите откоси на автомата „Колт Командо“, с който стреляше Камерън.