Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Прав сте, полковник. Не съм готов и за улиците на Глазгоу в такава буря.

Хеликоптерът се насочи на север и прелетя над еднолентовото шосе B-8035. След малко Деджагър се наведе напред, потупа пилота и посочи надолу.

Отново се ориентира по картата. Грулайн се намираше само на няколко километра на североизток. Ако жената отиваше натам, което май беше единствената логична възможност, Втора група щеше да я подгони право към него.

Щом кацнаха, полковникът отвори вратата и проливният дъжд зашиба лицето му. Той даде знак на Маккензи, бивш боец от Специалната военновъздушна служба, да го последва и двамата скочиха на земята.

Деджагър спря пред отворената врата и надвика рева на вятъра и двигателите:

— Ще държим връзка по радиостанцията, Ханвърс! Вашата позивна е „Албатрос“!

Лейтенантът вдигна палци и родезиецът затвори вратата.

Хеликоптерът незабавно излетя, насочи се на юг и след няколко секунди сивият му силует изчезна в дъжда.

Деджагър доближи устни до ухото на Маккензи.

— Видимостта бързо намалява, обаче ще я пипнем онази курва. За да стигне до Грулайн, трябва да мине оттук, няма друг път, а тя ще бърза да се спаси от тази гадна буря.

Маккензи кимна, нарами автомата си и се заизкачва по склона към старото гробище, от което се виждаше каменният мост над река Ба.

Полковникът се отдалечи на седемдесет и пет метра югоизточно от него и се изкатери по друго ниско възвишение над пътя. Дъждът се усили и се превърна в градушка. Той погледна на запад. Небето натам изглеждаше още по-черно.

Деджагър се ухили. Бурята още не беше изиграла най-силната си ръка, но когато го стореше, щеше да направи голям шлем.

Катлийн спря да си поеме дъх. Беше извървяла по-малко от половин километър, но по стръмен склон. Дрехите й бяха мокри, трепереше от студ. Погледна нагоре към високия връх Бен а Хрейг. Издигащите се към сивата облачна покривка тъмни скали му придаваха вид на гигантска непристъпна крепост.

Решението й да тръгне на север-североизток от пътя й се струваше идиотско. Грулайн беше единственото населено място в тази посока. Мъжете с хеликоптера щяха да завардят подходите към селото, а онези зад нея щяха да й отрежат пътя за отстъпление.

Въпреки че имаше благоразумието най-после да се отклони от калната пътека, преследвачите пак можеха да открият дирите й. На пръв поглед проливният дъжд заличаваше стъпките й, ала когато внимателно огледа ниските бодливи храсти, видя бледи, но отчетливи отпечатъци от подметките си. Опитният следотърсач със сигурност щеше да ги забележи.

Отново насочи вниманието си към високия връх. Определено нямаше да очакват да тръгне натам. Кой нормален човек щеше да опита да изкатери такава височина в това отвратително време?

Хрумна й да се върне и да рискува с онези, които очевидно я търсеха. Шибана от дъжда и ледения вятър, тя се замисли над тази идея.

Можеше да се окаже, че всъщност няма проблем, че са спасителен отряд или нещо подобно. Катлийн поклати глава. Нима спасителите носеха автомати? А и хеликоптерът не носеше отличителната британска военна маркировка с форма на мишена, което й подсказваше, че не са и от военновъздушните сили.

Пак погледна зловещата цитадела на Бен а Хрейг и потръпна. В тъмното лице на скалата зееха дълбоки бразди, резултат от хилядолетна ерозия. Изкачването на върха щеше да е приятно предизвикателство в някой слънчев ден с група приятели, но сега…

Вдигна очи към черните буреносни облаци, които се кълбяха към нея, после се обърна в посоката, от която идваха преследвачите. Бен а Хрейг представляваше известна величина, за разлика от онези мъже. Колкото и заплашително да изглеждаше върхът, тя имаше повече доверие в безпристрастните бездушни скали, отколкото в хората.

Погледна си часовника. 08:30. Трябваше да чака до четири следобед, когато щеше да започне да се стъмва. Водата нямаше да представлява проблем. Ардменах изобилстваше на ручеи и поточета. А беше прекалено уплашена и изтощена, за да изпитва глад.

Познаваше Мъл достатъчно, за да е наясно, че ако продължи на изток през Бен а Хрейг, накрая ще стигне до Лох Ба. В северния край на дългото тясно езеро се намираше хижата Бен Мор. Оттам можеше да се обади по телефона на Джейми.

Пое си дъх и енергично тръгна на изток към мрачния връх. Откри в себе си източник на сила, за която изобщо не подозираше. Може би се дължеше на…

Спря и се заслуша. Тъкмо реши, че й се е счуло, когато вой на двигател разкъса плисъка на дъжда. Заради ехото от околните хълмове не успя да определи откъде идва.