Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Поне сме от подветрената страна на Йона — въздъхна Катлийн.

Започващата буря явно изобщо не се интересуваше от този факт. Силен повей на вятъра разтърси прозорците и засвири по водосточните тръби.

— Кога ще стигне до нас? — попита археоложката.

— След няколко часа — отвърна Джон. — Ченгетата може и да не успеят да дойдат от Мъл преди бурята. Със сигурност ще спрат ферибота.

— Доктор Филипс?

Катлийн се обърна.

— Да?

Викаше я Шери Кънингам, собственичката на „Сейнтс Ландинг“.

— Ема Милър току-що се обади от болницата „Ню Ройъл Инфърмари“ в Глазгоу — задъхано и нервно съобщи жената. — Каза, че състоянието на професор О’Брайън се стабилизирало и го вкарали в операционната. Щяла да позвъни пак веднага щом научи нещо ново, но подчерта, че лекарите били оптимисти.

Катлийн се опря на един стол. Краката й бяха омекнали, очите й се насълзиха.

— Слава богу! — каза, като се мъчеше да не заплаче.

— Слава богу.

Рев на двигател привлече вниманието й към прозореца и Катлийн излезе на верандата. Джейми тъкмо влизаше в обръщалото на „Сейнтс Ландинг“ с едно атеве.

— Кат! — извика той, след като наби спирачки. — Видях го онова копеле!

Камерън угаси двигателя и когато тичешком се приближи към него, археоложката го завари с наведена глава, опрял чело на кормилото.

— Пре… пресякох острова и отидох до… до Дун И — все още задъхан заразказва той. — Луната се беше показала между облаците и успях да зърна силуета му. Беше на около половин километър от мен, на един от северните плажове. Качи се на надуваема лодка и пое на изток.

— Откъде знаеш, че е той?

— Кой друг може да отплава в тази буря, при това със зодиак и по това време? Призракът на свети Колумба ли?!

— Трябва да се обадим на полицията.

— Обади им се, ако искаш, обаче от него няма да има и следа. Запътил се е за Ълва или Лох на Кийл. Сигурно за Лох на Кийл. Там или ще го чака кораб, или ще слезе на сушата откъм северната страна на Мъл. И ще се скрие.

Джейми скочи от атевето, хвана Катлийн за раменете и се вгледа в очите й.

— Ще тръгна след него.

— Как?

— С хидроплана. Ще го проследя.

Тя запремигва.

— Ще го про… Какво?! Как ще го откриеш в тъмното?

— По тези ширини дните са толкова къси, че се наложи да монтирам военни прожектори. Много са мощни. Виждам…

— Ти си луд! — Катлийн отблъсна ръцете му. — Знаеш ли?

Камерън се ухили.

— Подозирах.

— Сериозно, Джейми! Приближава силна буря.

— Да де, нали сме в Шотландия.

Тя отметна кичур коса от лицето си и си нагласи баретата.

— Какво ще правиш, ако го откриеш?

— Не знам. Ще се свържа по радиостанцията с полицията. Ще се снижа над него и ще се опитам да го принудя… Ще действам според обстановката. Но колкото повече вися тук и си приказвам с тебе, толкова по-далече ще…

Археоложката го хвана за коженото яке.

— Не го прави, моля те.

Лицето му стана сурово и сините му очи станаха леденосиви.

— Виж, Катлийн, не познавам добре Том, обаче той ти е приятел. А за мен това означава много. — И продължи бавно и тихо: — Тъй че онова копеле няма да се измъкне безнаказано. — Доближи лицето си към нейното. — Край на обсъждането.

Тя кимна безмълвно и понечи да преметне крак през седалката на атевето.

— А, не, без тия — възрази Джейми и я хвана за крака, преди да е успяла да седне.

Катлийн отблъсна ръката му, но остана на мястото си и гневно се вторачи в него. Процеждащата се между дърветата светлина от абатството хвърляше по лицето му пълзящи сенки. Изведнъж Джейми Камерън й се стори адски опасен.

Не я интересуваше. Тя опря юмруци на кръста си и заяви:

— Както сам каза, Том ми е приятел. За мен това означава повече, отколкото за теб. Идвам, и точка! И не ми излизай с това, че съм жена. И думичка не искам да чуя!

На лицето му бавно разцъфна усмивка.

— Винаги ли успяваш да се наложиш?

— Да.

Той леко подръпна опашката й и се засмя.

— Може да приличам на селски идиот, обаче имам достатъчно мозък да видя, че няма да те откажа. Качвай се.

Когато самолетът рулира и спря на пистата в Глазгоу, Пол Ханвърс, бивш лейтенант от Скотланд Ярд, чакаше Касиди. Още докато гледаше през илюминатора, Касиди видя, че нещо определено не е наред. Червендалестото лице на някогашния полицай изглеждаше още по-червено от обикновено и тънките му устни бяха силно стиснати.

Когато богаташът слезе по стълбата, Ханвърс сви шепи около устата си, за да надвика вятъра и самолетните двигатели.