Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Бързо ги поведе по галериите. Знаеше точно къде отива и как се стига там. Магистърската му теза по ранно християнска символика се основаваше главно на този паметник.

Докато се спускаха по друго стълбище, газената лампа, която носеше, освети стенопис на феникс, митичната птица, която се преражда от пепелта. За древните християни тя символизираше възкресението.

— Стига вече, Памфили! — извика от края на колоната кардинал Червини. — Или ни кажи каква е тази работа, или се връщам на мига и…

— И какво, Емилио? — Памфили спря и вдигна лампата, която едва осветяваше намръщените лица на старците в тесния коридор. Кардиналът посочи чернотата зад тях. — Хайде, опитайте се да намерите обратния път.

Червини и останалите се обърнаха и се вгледаха в заплашителната тъмнина.

— Както тази вечер, така и през идните дни ще трябва да разчитате на мен да ви изведа от мрака. — Памфили повдигна фитила на лампата. — Пък и във всеки случай вече стигнахме.

— Къде? — попита кардинал Шюмер.

— В криптата на света Цецилия — отвърна Памфили и се приведе, за да влезе през ниския отвор в сумрачното помещение. Усили светлината още и остави лампата в една ниша. После се обърна към останалите и разпери ръце.

— Още веднъж извинявайте за цялата тази загадъчност, но трябва да разговарям с всички вас едновременно и в пълна секретност. Иначе събирането накуп на толкова много князе на Църквата по време на междуцарствие със сигурност ще предизвика какви ли не спекулации.

Подкани ги да влязат по-навътре в криптата и им даде знак да седнат върху скалата, която минаваше по цялата дължина на помещението като пейка.

Газената лампа обливаше датиращата от II век гробница в мека златиста светлина и съживяваше все още ярките стенописи. Добрият пастир с агне на раменете. Котва, символизираща душа, достигнала пристана на спасението. От двете страни на входа бяха написани алфа и омега, първата и последната буква в гръцката азбука, означаващи, че Христос е началото и краят на всичко. Пред стената в дъното имаше статуя на светата мъченица Цецилия, славословеща Бог, докато един войник я сечеше на късчета с меча си.

Старците се заоглеждаха и на лицата им се изписа благоговение, което замени доскорошния им гняв.

Памфили бръкна в кожената папка, която носеше, извади няколко документа и отиде при мършавия кардинал Шюмер.

— Всички знаем латински, Дитер, но ти си истински специалист, затова те моля да прочетеш и да преведеш на глас тези неща. Освен писмото на археолога Макгрегър, това са древни паметници от огромно значение за Църквата. Започни с едикта на негово светейшество папа Николай Първи от осемстотин шейсет и седма година.

Шюмер се ококори. Другите кардинали замърмориха.

Памфили постави друг пергамент в скута на германеца.

— После продължи с тази папска клетва, написана от папа Николай, който задължава всички понтифици след него да четат и предават на своите наследници следното — ето това — писмо…

Връчи го на Шюмер и продължи:

— Това е писмо от някой си Малх, епископ на ирландския диоцез Клонард, до папа Николай, пратено през осемстотин петдесет и девета година. Съдържанието му толкова ужасило Светия отец, че той предупреждава всички след него да внимават не само заради Църквата, но и заради самото християнство.

— За какво да внимават? — попита Шюмер.

Памфили остави тежката тишина да виси няколко секунди, после тихо отговори:

— За нещо, което се случи наскоро.

Кардинал Барберини насочи незапалената си лула към него.

— За какво говориш, Армано? Какво се е случило наскоро?

— Археолози откриха една древна книга на шотландския остров Йона. Убеден съм, че в писмото си до папа Николай Малх пише тъкмо за нея. — Памфили се обърна към немеца. — Да започваме, Дитер.

Кардинал Шюмер прокара пръсти по пергаментите в скута си и шумоленето на стара козя кожа сякаш отекна сред стените на древната подземна гробница.

Тихото ридание на кардинал Шон Фланиган прозвуча кухо, дори зловещо в каменната крипта.

— Това не е възможно… — промълви старецът, заровил лице в разкривените си от артрит ръце. — Просто не е възможно…

Памфили го потупа по рамото. Искаше му се да прегърне стария Шон, да го успокои с утешителни думи. Ала какво можеше да му каже?

Кардинал Барберини надигна дебелото си туловище и захапа лулата си от морска пяна.

— Какви гаранции можеш да ни дадеш, че това не е някаква… някаква хитрост, целяща да ти осигури нашите гласове в предстоящия избор на папа?