Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Покрай Маклауд ли? — Камерън се намръщи. — Лорне ли беше?

— Не, беше мъж. Със сигурност.

— Може да е бил Уилямс? — предположи Майкълсън.

— Едва ли — отвърна Катлийн. — Гари не е спортен тип, а онзи прескочи каменната ограда край пътя все едно е олимпийски шампион.

— Добре де, а къде е отивал? — попита Камерън. — Натам е пълна пустош… — Той се изправи и тръгна към вратата. — Трябва да проверя нещо.

Катлийн спря пред огледалото до входа на фоайето. Зачервените й от плач очи изглеждаха хлътнали заради големите тъмни кръгове, които ги ограждаха.

Изпаднала във вцепенение, тя методично си беше облякла зелено поло, вълнен шал, дънки и туристически обувки. Косата й бе вързана на опашка и носеше шотландска барета. Всичко това не й помагаше особено. Изглеждаше ужасно.

Извърна се от огледалото и видя намръщеното лице на слизащия по стълбището Майкълсън.

— Нещо ново за Лорне и Уилямс?

Той стисна зъби и кимна отсечено.

— Е? — подкани го Катлийн. — Казвай!

— Още… не сме открили Мари, но двама мои студенти намериха Гари. — Ученият се прокашля. — По-точно трупа му. В една от стопанските сгради.

— Какво?! Трупът му ли?…

Майкълсън отново кимна и извърна очи.

— Когато отидох да го видя, за малко да… Онзи гаден садист го е пробол в окото, Кат!

— Господи! Къде е полицията, по дяволите?

— Казах ти. Идват от Мъл с лека кола. Това ще им отнеме…

Катлийн скри лицето си в шепи и заплака.

— Не… Не разбирам какво става, Джон. Ние сме археолози, а не…

Майкълсън нежно я потупа по рамото.

— Замесили сме се в нещо. Кат. И причината е онази проклета книга.

Тя кимна и избърса очите си.

— Ами Мари?

— Когато се съмне, ще пратим да я търсят. Ще се наложи да…

— Професор Майкълсън? — повика го един от неговите докторанти: носеше слушалки и държеше уокмен.

Когато археологът се отдалечи, Катлийн се обърна към насядалите край камината членове на екипа. Горящият торф хвърляше отблясъци по напрегнатите им лица.

Тя си пое дъх, пъхна ръце в джобовете си и отиде в средата на помещението. Плъзна поглед по преподавателите и студентите, усмихна се на някои и окуражително кимна на други.

Чуваше собствения си глас, докато им разказваше каквото знаеше за стрелбата, изчезването на Мари Лорне и убийството на Гари Уилямс. Думите й обаче идваха отдалече, сякаш от подсъзнанието й, все едно си спомняше сън.

Когато им съобщи за преждевременния край на експедицията, студентите и преподавателите закимаха в знак на съгласие.

Вниманието й привлече едно момиче, което седеше малко встрани от камината, опряло чело в свитите си и притиснати към гърдите колене. Катлийн не го познаваше добре, но знаеше, че е студентка на О’Брайън.

— Хилари?

Красивата девойка вдигна тава и я погледна с големите си тъмни очи. Плачеше. Катлийн приклекна до нея.

— Казваш се Хилари, нали?

Момичето кимна.

— Том ще се оправи — утеши я археоложката. — Няма как да го знаеш, защото той постоянно мърмори за нещо, обаче е адски издръжлив.

Опитът на студентката да се усмихне завърши безславно.

— Всичко е ужасно шантаво — отвърна тя задавено. — Такова нещо не би трябвало…

— Да, Хилари, определено не би трябвало. — Катлийн я прегърна, после се отдръпна и я погледна. — Добре ли си?

Момичето избърса мокрото си лице с длани и кимна.

— Чудесно — продължи Катлийн. — Том има отлично мнение за теб, затова ти възлагам да ръководиш опаковането и надписването на находките ни. Вземи колкото хора ти трябват. — Изправи се и се обърна към останалите от екипа. — Разделете се на групи. Покрийте и обезопасете сондажите, довършете каталогизирането и започнете да събирате багажа. Оставете компютрите за накрая. — Посочи двама преподаватели. — Всичко ще ръководи Майкълсън, обаче искам вие двамата да организирате групите и да съставите план за действие и график. До довечера ги дайте на Джон. Вече натоварих Хилари с опаковането и надписването. Тя сама ще си избере групата. — Отново се обърна към всички. — Слушайте ме сега, това е особено важно. Ще се движите по трима. Даже до тоалетната. Ясна ли съм? По трима!

Студентите и преподавателите кимнаха, но останаха по местата си.

— Хайде, колеги! — Тя плесна с ръце. — Имаме да вършим работа.

Майкълсън се приближи към тях, като клатеше глава и мърмореше:

— Страхотно, просто страхотно.

Катлийн го изгледа.

— Сега пък какво има?

— Атлантическа буря връхлита Хебридите от запад. Скоростта на вятъра надвишава сто и десет километра в час. Истински ураган. Отделни пориви надхвърлят сто и четирийсет километра. Моят студент чул информацията по оубънското радио. Вече е стигнала до островите Люис, Северен и Южен Юист.