Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Има ли някой в лабораторията?

— Професор… професор О’Брайън.

— Само той ли?

— Да… да. Ммм… моля ви, не ме убивайте!

— Няма да боли дълго. Обещавам.

И Тренкавел затисна устата на младежа с длан, за да заглуши виковете му.

Щом свикна да тълкува предсказанията на монаха от гледната точка на IX век — „крале“ вместо световни лидери, „огнени стълбове, що към небето се издигат“ вместо ракети, „люде на знанието в тоги бели“ вместо учени и така нататък. — Том вече ги разбираше по-лесно.

Война на Корейския полуостров. Създаване на палестинска държава. Ислямският свят и особено Близкият изток щеше силно да изостане в техническо отношение — петролната зависимост на Запада щеше да намалее и районът щеше да изгуби своето икономическо и стратегическо значение. Лекарство за рак. Лекарство за СПИН. Автомобили с водородно гориво. Война между Индия и Пакистан — Исламабад и Делхи, изпарени от атомни бомби. Обсерватория на луната. Хора на Марс. Преодоляване на замърсяването. Лос Анджелис, ударен от жестоко земетресение. Ядрен синтез за мирни цели — източник на безкрайна енергия.

Стигна до 2050-а и като съдеше по това колко страници остават в гигантския том, предполагаше, че има пророчества за поне още сто и двайсет години. Докато препускаше напред във времето, беше пропуснал безброй предсказания. За някои години имаше по десетина — дванайсет. За други — само по няколко. И въпреки че човечеството щеше да преживее катастрофи, до 2050-а човешкият род и дори Съединените щати още щяха да съществуват.

Поизправи се на стола и се протегна. Щеше да се върне към пропуснатите пророчества, но му предстоеше дълга нощ на заснемане, проверки и документиране. Погледна към кафе машината. Скоро щеше да му потрябва. Всъщност можеше и сега…

Рязко завъртя глава. Вятърът? През прозорчето на вратата се виждаше само стъклената стена на външния коридор.

Сви рамене и отново се наведе над микроскопа. Когато погледна през окулярите и завъртя копчето на фокуса, мъглявото зрително поле се смени с ясните и правилни букви на монаха.

хиляда двеста и петдесет

лета след таз нощ…

Тренкавел впери очи в онова, което поглъщаше вниманието на професора. Книгата на монаха! Мари я беше описала точно.

Извади пистолета, с плавно движение влезе и затвори вратата.

Археологът се обърна бавно, сякаш в полусън.

— Кой сте вие?

— Просто още един изследовател на историята — отвърна Раймон и се облегна на касата. — Какво четяхте, когато влязох?

— Няма да повярвате, ако ви кажа.

— Нещо за нашето бъдеше ли?

Професорът се ококори.

— Откъде… — Погледна тъжно компютърния екран и прошепна: — Да, нещо… — После пак се обърна към новодошлия и присви очи. — Дошли сте за книгата, нали? Знаете ли, че това тук — О’Брайън посочи красивия кодекс — трябва да се чете предпазливо? Човек може да полудее от него.

Тренкавел се засмя.

— Не повече, отколкото от любящия си баща, професоре. — Махна с пистолета встрани. — Идете до стената.

Археологът не помръдна, но и не се уплаши.

— Вижте, тази книга е нашата светлина в мрака. Нямате право…

— Оръжието ми дава това право. Размърдайте се!

— Съзнавате ли каква полза ще има от този кодекс? Моля ви, оставете ме поне да извлека колкото мога информация от него. Само ще…

— Стига! — Тренкавел пристъпи към него. — Идете до стената, иначе ще ви пръсна мозъка върху тази проклета книга!

Древният том за миг отклони вниманието му и О’Брайън реши да използва тази възможност и се хвърли към него, ала нямаше никакъв шанс.

Пистолетът изпука глухо и куршумът улучи професора малко под рамото, завъртя го кръгом и го повали.

Раймон погледна проснатия на пода учен. Знаеше, че трябва да го довърши. Вдигна оръжието и се прицели в челото на жертвата си… но за пръв път в живота си усети студената стомана на спусъка.

Фигурата на пода постепенно избледня и стаята сякаш помръкна. През мъглите на времето се промъкна спомен, който започна да придобива плътност и форма…

Целеше се с прашката си в катерица, която гризеше лешник високо в клоните на една бреза…

— Недей, Раймон — тихо го помоли Елен. — Нека си живее… Заради мене. — Той усети дланта й върху своята и отпусна прашката.

Тренкавел се усмихна на ранения професор и вдигна предпазителя на пистолета.

— Благодарете на Елен, мосю.

Прибра оръжието в кобура и се приближи до масата, за да разгледа древната книга.

Тъкмо заради тази мисия, започнала преди толкова много години, баща му се беше погрижил да усвои до съвършенство хиберно-латински. Само че… Раймон погледна компютъра. Професорът явно имаше нужда от софтуерна помощ.