Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Екранът показваше току-що прочетения от О’Брайън английски превод на откъса. Тренкавел плъзна поглед по текста и сякаш го разтърси електрически ток. Това беше! Той произнесе думите на глас, за да се увери, че не сънува.

хиляда двеста и петдесет

лета след таз нощ ще открием

целия мрак на нашите души

в дълбока пещера в кралство септимания 14 14 Западната част на римската провинция Нарбонска Галия, приблизително обхващаща съвременния френски регион Лангедок — Русийон. — Б.пр. …

През прозореца проблеснаха автомобилни фарове.

Той взе един лист, отбеляза мястото на откъса, свали водонепроницаемата кутия от кръста си и прибра книгата в нея. Пасваше идеално, благодарение на Мари Лорне.

Отново пристегна кутията на кръста си — кодексът тежеше повече, отколкото очакваше. Тежеше, да, но нямаше да го затрудни. Той изключи лаптопа, прекрачи ранения и излезе от лабораторията.

Въпреки изпитото уиски Катлийн не можеше да заспи. Стегна колана на халата си и тихо слезе по скърцащото стълбище на хотела. Някогашната странноприемница беше затворена за през нощта. Единствено дишането на археоложката и воят на вятъра в комина на фоайето смущаваха тишината. В камината догаряха въглени, по пода пълзяха криви сенки.

Катлийн бързо мина през бара и слезе по стъпалата към остъкления коридор. В този момент нещо привлече вниманието й през стъклото: прожекторите на абатството осветиха силует на мъж, който прескочи каменната ограда край пътя и се затича към хълмовете покрай Маклауд Сентър.

Тя си погледна часовника. Три и половина след полунощ. Къде можеше да отива някой по това време, за бога?! От хотела до западния бряг на острова имаше само храсталаци и пусти плажове.

— И ти ли не можеш да заспиш?

Археоложката рязко се завъртя. На горното стъпало стоеше Джейми Камерън.

Катлийн се усмихна и поклати глава.

— Не… Бях тръгнала към лабораторията да проверя…

— Кат, преди… когато се отдръпнах… Искам да кажа… Съжалявам, че си отидох просто ей така. Аз…

Тя сведе очи за миг, после вдигна ръка, сякаш за да се защити от ослепителна светлина.

— Не, всичко е наред. Аз би трябвало да ти се извиня. Сигурно съм прекалила със скоча. — Смехът й заглъхна в неловко мълчание.

Пилотът плъзна носа на обувката си по стъпалото като срамежливо момченце.

— Джейми?

Той впери в нея небесносините си очи.

— Тази вечер може би се е получило недоразумение — каза Катлийн. — Навярно заради…

Разнеслият се от лабораторията трясък я накара да млъкне. Още преди Катлийн да се е усетила, Джейми скочи от горното стъпало и се втурна по коридора.

— Господи! — извика тя.

Последва го в лабораторията и замръзна от ужас, вторачена в приклекналия Камерън, който държеше главата на Том в скута си. Ирландският плетен пуловер на О’Брайън, подарък от нея за предишната Коледа, червенееше от кръв.

„Той толкова си обича пуловера… Защо е прекатурено столчето? Сигурно Томи се е опитвал да…“

— Кат!

Острият глас на Джейми я върна в действителността.

— Слушай внимателно, Кат! Качи се при собствениците на хотела… при семейство Кънингам… Разбий им вратата, ако трябва. Да се обадят в Оубън и да повикат медицински хеликоптер. Бързо!

Ема Милър донесе одеяла. Лицето й беше зачервено и мокро от сълзи.

— Том — прошепна Катлийн в ухото му. — Ема дойде.

О’Брайън отвори очи и храбро направи опит да се усмихне.

— Привет, хубавице.

Геоложката го зави с едно от одеялата, после вдигна ръката му, целуна я и нежно я притисна към бузата си.

— Том? — попита Джейми. — Кой беше, по дяволите? Кой те рани?

Професорът се обърна и го погледна.

— Ти се оказа прав за… — Намръщи се и се закашля. По устните му изби розова пяна.

— Господи! — изпищя Ема.

В стаята влезе професор Джон Майкълсън.

— Хеликоптерът ще пристигне всеки момент, а от Тобърмори идва полиция… С лека кола, за бога!

В този момент се разнесе насечен вертолетен рев.

— Ще кацнат зад хотела — каза Майкълсън. — Боб Кънингам е там и им сочи мястото със сигнални светлини.

— Всички студенти и преподаватели ли са тук, Джон? — попита Катлийн.

— Събудих ги и в момента са във фоайето и ресторанта. Липсват двама: Гари Уилямс и Мари Лорне. Никой не ги е виждал от…

— Чакай малко — прекъсна го тя. — През стъклената стена на коридора видях някой да бяга от хотела секунди преди с Джейми да дойдем тук. Отиваше към вътрешността на острова. Покрай Маклауд Сентър.