Ричард Чайлд - Ръката на пророка

и таз полуостровна страна ще изпепели

с огньове на много слънца

Стомахът му се сви. Броихан вероятно говореше за ядрени взривове. Побърканият Ким Чен Ир щеше да нападне Южна Корея с атомните си бомби, за чието съществуване отдавна се подозираше, и САЩ щяха да нанесат ответен ядрен удар.

Севернокорейската икономика беше в развалини. Ким Чен Ир изненадващо щеше да атакува Юга, за да предотврати неизбежна революция. Нямаше какво да губи.

Археологът се пресегна за пешкира, който висеше на друг стол, и избърса потта от челото си. Току-що прочетеното предсказание не го изпълваше само със страх, а го караше да изпитва угризения. Имаше чувството, че гледа през очилата на Бог и вижда нещо, предназначено само за Него.

Сви устни, взе увитата в марля пинсета и прелисти страниците. Бяха изписани и двете страни на листовете. Дори само броят на предсказанията беше изумителен.

О’Брайън дълбоко си пое дъх, наведе се над микроскопа и почна да въвежда поредното пророчество в компютъра. Скоро преводът се изписа на екрана:

хиляда двеста и четири лета

след годината на туй видение една жена

ще вземе тръпките и треската

на зимните болести и лек ще създаде тя за

смъртна болест що разрушава

органите и кръвта човешка растейки вътре

не ще има веч сенки по вътрешните

картини на човека

Том препрочете откъса и се изправи.

— „Смъртна болест — прошепна. — … Растейки вътре…“ — Заразтрива челото си с пръсти.

Беше чел за експерименти, използващи вируси срещу някои злокачествени болести, включително обикновени грипни вируси. Но чак универсално лекарство, което да се справи с ужасната болест?!

не ще има веч сенки по вътрешните

картини на човека

Сърцето му се разтуптя бясно. Баща му, едър жизнерадостен мъж, беше страдал много преди накрая ракът на панкреаса да го убие. От рак бе починала и братовчедка му Джейн, хубавица с прекрасна душа. По дяволите, край! Край на противните „сенки“!

Прокара пръсти по следващото предсказание. Сега вече искаше да научи всичко, да види всичко, да надзърне право в сърцето на бъдещето.

Тренкавел нахлузи туристическите обувки върху чорапите си от ликра и пристегна отзад на кръста си водонепроницаемата кутия, в която щеше да сложи книгата.

Докато закопчаваше колана, се замисли за Мари. Спомни си как изхвърли трупа й в морето… Възбуждащата й, дори еротична поза, възседнала цилиндричния борд на зодиака, преди да я бутне във водата.

Бързо отдалечаващото се тяло на момичето, понесено от силното течение. Потъналата й в мрака светла ръка, угаснала светлинка…

Да, Мари му харесваше много, но с времето щеше да започне да я презира — също като всички останали.

Енергично се изкатери по брега и скалите и продължи по меката, обрасла с ниски храсти равнина. Избра маршрута си така, че хълмът Дун И да остане между него и единствения път на Йона, и скоро в далечината се появи абатството, окъпано в кехлибарена светлина. Още сто и петдесет метра и щеше да види хотела.

Тичешком пресече шосето, прескочи една каменна стена и приклекна. Вече се намираше достатъчно близо и чуваше долитащата откъм хотела шотландска народна музика, изпълнявана на китара, цигулка и гайда.

Мина през малката оградена морава, скри се зад една стопанска постройка и се приготви. Изведнъж долови слаб аромат на…

Някой вървеше покрай сградата. Тренкавел извади ножа си и когато иззад ъгъла се появи някакъв мъж, го хвана за яката и жестоко го удари в слънчевия сплит. Мъжът се строполи на земята, като отчаяно се мъчеше да си поеме дъх. За да го обездвижи окончателно, Раймон заби лакътя си в лицето му, сграбчи го през шията, опря острието на ножа под окото му и прошепна:

— Нито звук, иначе ще ти извадя окото.

Дебелите устни на мъжа се разтрепериха, избилите от очите му сълзи потекоха по бузите му.

— Ще ти задам няколко въпроса — продължи Раймон и хвърли поглед към тлеещия на земята джойнт. — Разбираш ли ме, или си прекалено надрусан?

Онзи поклати глава.

— Как се казваш?

— Га… Гари… Гари Уилямс.

— Американец?

Мъжът кимна.

— Сам ли си?

— Ъъъ… да, сам…

— По-тихо! От археолозите ли си?

Пак кимване.

— Аз… съм… докторант.

— Остъкленият коридор заключен ли е?

— Не. Да не би…

— Откъде знаеш, че не е заключен? — Тренкавел притисна острието в ъгъла на окото му и по лицето на мъжа потече струйка кръв.

— Аз… преди няколко минути излязох, за да… оставих вратата отворена. Моля ви… аз… няма… Моля ви… — Потръпна, когато от подмокрената предница на панталона му се издигна пара. — О, не… Господи…