Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Когато спуснаха рампата, Катлийн избърса очи с опакото на ръкавицата си и погледна О’Брайън и Ема.

— Време е да се сбогуваме с един добър приятел и неговия баща.

Докато вървяха по кея, Том се обърна към геоложката.

— Чакай малко, миличка. — Ема спря и О’Брайън вдигна поглед от количката си към Катлийн. — Трябва да поговорим с теб за нещо.

Катлийн знаеше за какво.

— Какво стана с книгата, Кат?

Тя пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Така и не я намериха.

За пръв и единствен път си позволяваше да излъже своя най-добър приятел.

Той повдигна вежди, сви устни и леко наклони глава.

— Според теб какво се е случило с нея? — попита Ема.

— Нямам представа — отвърна Катлийн, като се опитваше да не гледа Том. — Онзи побъркан все твърдеше, че е у нас. Когато му казахме, че не е, направо обезумя.

— Защо си е мислил, че е у вас? — О’Брайън не откъсваше очи от нея.

— Просто беше луд, Том!

Той дълго се взира в лицето й и накрая кимна.

— Е, уместно загадъчен край за една извънредно загадъчна книга.

Катлийн се съмняваше, че й е повярвал, но не можеше да му признае истината. Поне засега. Откакто бе прочела последното предсказание, плановете й за книгата на монаха се бяха променили. Планове, с които О’Брайън можеше и да не се съгласи. А нямаше нито време, нито сили да спори с него.

Извървяха останалата част от кея в мълчание. Когато слязоха на калдъръмената улица, към тях се приближи дребен мъж с тънки мустачки. В черната му коса изпъкваше сребрист кичур.

— Извинете… Доктор Филипс?

Говореше с италиански акцент.

— Да? — Тя спря и се обърна към него. — Аз съм доктор Филипс.

— Може ли да поговорим?

Ема също спря. Кой знае защо, появата на непознатия накара Катлийн да се зарадва, че приятелите й са с нея.

— Кой е този, Кат? — попита О’Брайън и изгледа мъжа с подозрение.

Тя леко сви рамене и попита непознатия за името му.

— Името ми няма значение. — Той махна с ръка. — Но е важно да поговорим, доктор Филипс. — Отвърна спокойно на ледения поглед на археолога. — Отнася се за нещо много лично.

Катлийн се поколеба, после го огледа.

Носеше идеално ушит черен костюм с жилетка и пъстра вратовръзка — явно целеше да прави впечатление с вида си. Драматично наметнатото на раменете му жълто-кафяво палто само потвърждаваше преценката й, а златните пръстени с диаманти, които блестяха на двете чу кутрета, я доказваха окончателно. Когато непознатият застана до нея, Катлийн видя, че са еднакви на ръст.

— Знам, че сте тук по тъжен повод — продължи той и пълните му устни се извиха в хладна усмивка. — Обещавам да не ви отнема много време.

Катлийн се обърна към Ема и Том.

— Идвам след малко.

— Сигурна ли си? — попита О’Брайън, като не преставаше да наблюдава непознатия.

— Успокой се, Томи. Вървете, ще ви настигна.

Том кимна и Ема забута количката му по уличката.

Мъжът си сложи печалната маска на погребален агент.

— Жалко за господин Камерън. Какво казвахте вие американците? — Той повдигна показалец. — А, да, „само добрите умират млади“.

— Какво искате?

Черните му очи проблеснаха като късчета обсидиан и мъжът се приближи още повече.

— Къде е книгата, доктор Филипс?

— Знаете ли причината, поради която Ватиканът толкова много се интересува от тази книга? — попита тя.

Изненадата се появи и изчезна от лицето му само за миг, ала потвърди подозренията й.

— Нямам никакви връзки с Ватикана, доктор Филипс — отвърна той. — Не знам защо си мислите така.

Стоеше толкова близо до нея, че я лъхна сладкият дъх на одеколона му.

— Вижте сега — каза мъжът и лицето му се напрегна. — Някои могъщи сили няма да се спрат пред нищо, за да получат тази книга. — Пак й отправи ледена усмивка и прибави: — Ако съдействате за нейното връщане обаче, ще се погрижа вашата катедра да получи щедро дарение. Вие също ще бъдете възнаградена.

— А ако откажа?

Непознатият се обърна към залива, като придържаше наметнатото на раменете си палто за яката, за да не го отвее силният вятър.

— Вашият отказ несъмнено ще предизвика гнева на човека, за когото работя. — Рязко се извъртя и я прониза с поглед. — А неговият гняв понякога не знае граници.

Катлийн се огледа. Наоколо нямаше жива душа, освен двама рибари, които насочваха лодките си към средата на залива.

Тя уви по плътно на шията си шала на Джейми с червено-черното каре на рода Камерън — подарък от Кенет.

— Беше ми интересно да си поговорим — погледна си часовника, — но вече трябва да тръгвам.