Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Загледана в пламъците, отпи глътка уиски. След онова последно пророчество монахът сигурно с радост беше посрещнал меча на викинга.

Вихрушката отново разтърси прозорците и тя погледна пелените от дъжд над сивия залив. Почти хипнотизирана от събудените от бурята мъгливи привидения, носещи се над тъмните води, чу, че някой влиза в хотела.

Навярно туристи, изостанали на острова. Усмихна се, макар да я прониза и болка, като си спомни, че най-смело се разхождат в бурята влюбените, защото сърцата им се топлят едно друго.

Въздъхна, изгълта остатъка от уискито и впери очи в празната си чаша. Уф, какво пък, по дяволите! Защо да не изпие още едно? Може би щеше да…

— Катлийн?

Тя рязко се завъртя.

— Дейвид!

Мокър до кости и треперещ от студ, на прага на фоайето стоеше мъжът й.

Още преди да се усети, Катлийн се хвърли към него и го прегърна.

— Какво правиш тук? Нали замина за Лондон?

Дейвид изви устни в усмивка, по-скоро по навик, отколкото с топло чувство. Сви рамене, отиде при дивана и седна, безмълвно вторачен в огъня.

— Дейвид, дай да ти сваля този шлифер — тихо каза Катлийн след малко. — Целият е подгизнал.

Тя понечи да му помогне, ала съпругът й леко отблъсна й ръката и бавно, почти машинално, се съблече, после продължи да се взира в камината.

Катлийн стисна ръката му.

— В писмото ти пишеше, че заминаваш за…

— Пренощувах на Мъл и днес пак отидох с колата до паметника на Бийтън.

— Защо? — смая се тя. — Защо си ходил там, за бога?

Дейвид я погледна с ужасяващо тъжни очи, след това се извърна и отново се втренчи в синьо-жълтите пламъци, които подскачаха около черните късове торф.

Той напълно разбираше силата на чувствата й към Джейми и това разбиваше сърцето му. Когато мъжът й най-после заговори, Катлийн вече усещаше стичащите се по бузите й сълзи.

— Днес дълго стоях до каменния кръст — с безизразен, далечен глас каза Дейвид. — Безброй пъти преживявах момента, когато Джейми загина, за да ме спаси… Умря в ръцете ти… за да спаси мен.

Прозорците задрънчаха от поредния яростен повей на вятъра.

— Дейвид, аз… аз не исках да… — Катлийн отново стисна ръката му и фактът, че той не я отблъсна, я изпълни с облекчение. — Ужасно съжалявам, че те нараних — прошепна тя.

Съпругът й я погледна и кимна. Кафявите му очи излъчваха дълбока скръб, но не и гняв. После бавно се обърна и пак се взря в огъня.

След малко отново се извърна към нея.

— Не става въпрос за теб и Джейми, нито даже за мен — тихо каза той. — А какво е изгубено и какво е нужно. Става въпрос за онова, Катлийн, което трябваше винаги да съществува.

Дейвид замислено потърка ръце, сякаш за да се стопли.

— Отидох при паметника на Бийтън, за да разбера от следите от онзи ужасен момент какво си открила в Джейми, а не си намирала в мен.

— Недей, Дейвид. Не е…

— Тогава осъзнах, че отговорът не е сред останките от онази страшна нощ. — Той поклати глава. — Отговорът е тук. Между нас. — Дейвид я хвана за ръцете и я притегли към себе си. — Обичам те, Катлийн. Обичам те от мига, в който за пръв път те видях да пресичаш кампуса. — Усмихна се тъжно. — Носеше бял пуловер и слънцето блестеше в косата ти… Приличаше на… ангел. — Обхвана лицето й в шепи. — Ти няма за какво да съжаляваш. За разлика от мен.

Катлийн поклати глава.

— Напротив, по дяволите! Дейвид…

— Аз пропуснах… — Той потръпна, сякаш този факт му причиняваше физическа болка. — Или избягвах всички онези възможности да разпалвам страстта, която винаги е тлеела в теб. Държах те на разстояние. Държах и двама ни на разстояние. — Очите му се напълниха със сълзи. — Може би защото така и не можах да ти дам бебе. Знам, че повече от всичко на света искаше дете, но не можах…

— О, Дейвид, моля те, недей!

Съпругът й избърса една сълза от окото си, прокашля се и нежно я целуна по бузата. После се изправи и повдигна брадичката й, за да я погледне в очите.

— Джейми е мъртъв, Катлийн — прошепна той. — И знаеш ли, завиждам му на това копеле.

Взе шлифера си и тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Уговорих се с един рибар да ме закара на Мъл. Ще взема ферибота за Оубън и оттам ще замина за Лондон.

И се усмихна — по-скоро мимика, отколкото чувство.

— Този път наистина заминавам. Ще отседна в „Ройъл Кингстън“, ако имаш нужда от мен.

Дълго се взира в нея, после излезе и тихо затвори вратата.

Катлийн остана за момент неподвижна, но сякаш времето прескочи напред и изведнъж тя осъзна, че тича по калдъръмената алея под дъжда.