Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Дейвид — промълви археоложката, когато го настигна в началото на кея. — Случиха се невероятно много неща, объркана съм. Трябва ми време. — Думите й се извисиха над вятъра. — Аз все още те обичам.

Той плъзна показалец по мократа й буза.

— Минаха толкова години, а трябваше Джейми да умре, за да ме накара да проумея нещата… да видя нас с теб такива, каквито сме наистина. Животът ми без теб е лишен от смисъл. Имам нужда от тебе, Катлийн. Ще направя всичко, за да те върна при себе си. — Дейвид се наведе, леко я целуна, продължи до края на кея и се качи на очакващата го лодка.

Старият рибар запали извънбордовия двигател и плоскодънната лодка запори бялата пяна на вълните. Започваше поредната океанска буря. Когато стигнаха до средата на залива. Дейвид се обърна, махна й за довиждане и изчезна в дъжда.

Последно плаване към Йона… Катлийн се наведе над парапета на ферибота и впери очи в пенливата диря на кораба, после се обърна срещу студения западен вятър.

Както винаги, островът сякаш се движеше. Изящни лимоненожълти снопове слънчеви лъчи огряха хълма Дун И, после обагриха в топазено ливадата под него. Тя на свой ред потъна в сянката на приближаващата се буря и слънцето посребри хълмистата пустош.

Въпреки променливата светлина, бързо носещите се облаци и високите вълни, които оставяха впечатлението за постоянно движение, Йона продължаваше да е здраво закотвен в миналото. Преди хиляда и четиристотин години св. Колумба построил своя манастир на скалистите склонове. Войни и шотландски танове пренасяли на Свещения остров телата на мъртвите си вождове и крале и ги погребвали в древното гробище Религ Одран. А днес… Катлийн преглътна буцата в гърлото си и избърса една сълза от окото си. Днес нейният Джейми също щеше да бъде погребан на Йона — при поетите — войни и кралете.

Тя отправи поглед към кълбящите се на запад облаци и прошепна:

— Прочетох последното предсказание, Джейми. Монахът пише, че ще се случи след сто осемдесет и две години. Сто осемдесет и две…

Впери очи в тъмните гънки на облаците още по-напрегнато.

— Ние просто сме предопределени да…

— Ето я пак, Ема, сама си мърмори.

Катлийн се обърна и само след секунда страхът и мъката в сърцето й вече бяха изчезнали. Ужасно се радваше да види Том. Не беше съзнавала колко много й липсва, докато не видя Ема да му помага да слезе от вана на паркинга във Финъфорт.

— Не знам какво щях да правя без твоите остроумия — усмихна му се тя.

О’Брайън избута инвалидната си количка до нея.

— Остроумия ли? Остроумия?! — Той поклати глава.

— Нещастна, тънеща в невежество жено, нито капчица ум ли нямаш, че не познаваш такива съвършени бисери на мъдростта? Трябва да четеш повечко.

Катлийн се засмя, почти забравила мъката си. После Ема постави ръка на рамото на Том и археоложката отново изпита вече познатата тъпа болка на празното място, където по-рано беше сърцето й.

И все пак двамата бяха прелестна двойка. Радваше се за своя най-добър приятел, но… Видя как О’Брайън нежно целува дланта на Ема. Сърцето й се късаше, когато се намираше в близост до току-що влюбени… Тя прехапа устна. Наистина се измъчваше.

Катлийн запримигва, за да прогони сълзите, прокашля се и каза:

— Томи, какви ги вършиш, по дяволите? Трябва да си в болницата и да не мърдаш от леглото! — Намръщи се и размаха показалец. — Винаги съм знаела, че си малко смахнат, но да се вдигнеш и да дойдеш чак тук?!

— Уф, недей сега да ни разваляш удоволствието от срещата с това мърморене — отвърна той и вдигна ципа на якето си. — И като си помисля, че се канех да ти благодаря задето ни посрещна във Финъфорт! — О’Брайън сърдито скръсти ръце. — Май няма да го направя.

— Кат, и аз му се карах, и докторите го убеждаваха, но не ни послуша — включи се Ема. — Щом чу за погребението на Джейми, край. Заяви, че ще дойде, и толкова.

Том погледна геоложката с престорен гняв.

— Карала ми се била тя… о, да, това е точната дума.

Катлийн се наведе и го целуна по челото. Той й действаше невероятно ободряващо.

— Идиот такъв — усмихна му се тя и го прегърна. — Идването ти означава много за мен. В момента ужасно се нуждая от твоето присъствие. Но ти го знаеш, нали?

О’Брайън нежно я погали по бузата.

— Разбира се, че го знам. — Ухили се. — Един за двама…

Катлийн също се усмихна.

— И двама за един.

Опита се да удължи този момент, да задържи усмивката си, но скоро усети, че лицето й помръква. Видя го в тъжните очи на Том, когато двигателят на ферибота забоботи малко по-тихо и корабът опря нос в кея на Йона. В същия миг небето обгърна острова в мрачните сенки на бурята и задуха още по-студен вятър.