Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— С теб се сбъдна всичко, за което някога съм копнял, милейди. — Тихият му глас сякаш идваше от самия вятър. — Защото ми помогна отново да повярвам в мечтите.

Тя усещаше погледа на Дейвид. Искаше й се да облекчи мъката му, но нещо много по-могъщо не й позволяваше да остави Джейми. Нещо, което извираше от най-дълбоките кътчета на душата й — нещо, неизпитвано никога преди. Някаква сила… нова и в същото време натрапчиво позната, която караше всяка нейна фибра, всяка молекула от съществото й да е колкото може по-близо до Джейми.

Сълзите й потекоха още по-силно и той ги спря с длан, притисната към бузата й.

— Шшт… стига — прошепна Джейми. — Всичко ще е наред. Кат. Ще се оправиш. Искам да знаеш, че не бих заменил тези няколко последни дни и за десет хиляди без тебе.

Тя копнееше да му каже, че го обича. Че винаги го е обичала. Ала толкова се боеше от бъдещето без него, че думите просто засядаха в гърлото й.

Усмивката му бавно помръкна.

— Тази… тази книга. Струва ми се… че е създадена като напътствие… Ти… ти винаги си я смятала за… за опасна, но…

— Това вече няма никакво значение — отвърна Катлийн и избърса сълзите си с трепереща ръка. — За мен си важен единствено ти. Не трябва да говорим за тази проклета книга.

— Напротив, трябва. — Камерън я притегли към себе си. — Трябва да говорим точно за нея!

— В момента, любов моя, има значение само това… — тя го целуна по челото, — че ще се оправиш. — Вдигна поглед към лекаря. — Къде е хеликоптерът?! За бога, защо…

— Кат! — Пилотът се опита да се надигне. — Изслушай ме. Моля те!

— Какво има, Джейми? — Тя му помогна да се отпусне обратно в скута й.

— Прочете ли последното предсказание? Знаеш ли защо монахът е престанал да пише?

— Не съм чела текстовете след двайсет и първи век.

— Престанал е… да пише… защото е видял какво ще се случи през две хиляди сто осемдесет и седма година. — Той посочи лекаря. — Кенет добре владее… древния език. Нали, докторе?

Старецът се усмихна и кимна. Отиде при джипа, взе докторската си чанта, върна се и приклекна до тях.

— Не се дърпай, момко. Дай да хвърля едно око. — Повдигна полото на Джейми и огледа раната. Лицето му не издаваше нищо. Той свали меката си шапка и я натисна върху дупката от куршум, за да спре кръвта. — Продължавай да натискаш, моме. — Постави дланите на Катлийн върху импровизирания компрес и с все същото непроницаемо изражение измери пулса на Джейми. После извади от чантата си спринцовка, но Камерън поклати глава.

— Недей, Кенет. Трябва да говоря с Кат.

Лекарят се усмихна тъжно и кимна. Изправи се и се обърна към археоложката.

— Прочети последното предсказание, моме. Прочети го за онези, които ще дойдат след нас.

Пръстите на Джейми, които галеха бузата й, бяха по-леки от перца.

— Кат, обещай ми, че ще прочетеш последното предсказание, преди да решиш какво да правиш с книгата — помоли я той.

— Обещавам — промълви Катлийн. — Но ти ми обещай завинаги да останеш с мен. Обичам те. Джейми. Страшно те обичам…

Сините му очи заискриха и устните му се извиха в онази чудесна пиратска усмивка.

— Вече съм с тебе завинаги.

Произнесе го с толкова убедителна нежност, че тя му повярва.

Той прокара пръсти през косата й.

— Знаеш ли, животът и любовта не са подвластни на времето и все се завръщат при теб. И тогава… — Камерън се засмя топло — пак ще ме зърваш.

— Джейми, не разбирам какво…

Той долепи показалец до устните й.

— Просто вярвай, че винаги ще съм до теб. Винаги, Кат. Никога няма да те оставя.

Катлийн кимна и отново избърса сълзите си. Всичко… Дейвид, лекарят, дори автомобилните фарове… всичко избледня и се отдръпна в мрака около тях. Остана само мъжът, когото прегръщаше, и тяхната любов.

— Любовта ми към теб, Кат, ми върна живота — прошепна Джейми. — Всичко, каквото съм бил… каквото съм… и можех да бъда… — Усмивката му стана още по-широка. — Целуни ме де. Хайде…

И изведнъж се напрегна и тялото му ужасяващо се разтърси.

— Целуни ме, Кат. Целу…

Отпусна се и Катлийн се надвеси над него. И когато заглуши последната му дума с тяхната последна целувка, топлина обля устните й. И в този сърцераздирателен миг тя осъзна, че току-що е поела сетния дъх на Джейми Камерън.

Катлийн натисна електрическия ключ. Светна само единият ред лампи на тавана и лабораторната зала й се стори студена и мрачна.

Тя остана за миг на прага и се опита да преглътне сълзите си, но не успя и за кой ли път ги избърса с ръкава на пуловера си. Вълната одраска зачервената й кожа, раздразнена от часове плач, и археоложката потрепери.