Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Отиде до работната маса, включи лампата на микроскопа и поклати глава. На какво се дължеше обзелото я сутринта непреодолимо желание да отиде в Тобърмори? Видя къде е израснал Джейми, срещна се е баща му… може би така този вълшебен човек ставаше някак по-реален… Защото с всеки изтекъл час той все повече й се струваше само сън…

Тя въздъхна тежко и постави книгата под микроскопа.

Истинската причина за отиването й в Тобърмори навярно се криеше в стремежа й да го задържи при себе си още малко. Да удължи още живота на онова, което съществуваше между тях…

По дяволите! Катлийн рязко дръпна стола и седна.

Не беше планирала неговата поява в живота й! Не се бе надявала, нито я очакваше!

Гневно стартира компютъра.

Просто се беше случило. Дори не знаеше как.

Постави длан върху мишката, премести курсора върху иконката на интернет и я кликна.

Сутринта след смъртта на Джейми, след като я разпитаха в полицията, Дейвид напусна Йона. В писмото, което й остави на рецепцията в хотела, пишеше, че заминава за Лондон. Подписът гласеше просто… Дейвид.

Вятърът засвири в пролуките на прозореца и привлече вниманието й към бурята навън, но след малко тя отново погледна книгата на монаха.

За да облекчи нервното напрежение в гърдите си, реши да си направи чай.

Докато пълнеше чашата си с вода и я слагаше в микровълновата фурна, си спомни първото си впечатление от фамилния дом на Камерън, високо над Мълския залив.

Беше си го представяла като обикновена селска къща, ала…

Дълга, изключително добре поддържана морава с брези, в края на която се издигаше тъмно тухлено имение с три грамадни каменни комина и огромна дървена врата с витраж.

„След всичко, което се случи…“

Микровълновата фурна изпиука.

„Ти не преставаш да ме изумяващ, Джейми Камерън…“

Катлийн се опита да преглътне мъчителната буца в гърлото си, занесе чашата чай на работната маса и седна зад микроскопа. В мислите й нахлу споменът за срещата й с баща му, за смайването й от приликата между двамата. Сякаш Джейми продължаваше да живее и я гледаше от бъдещето.

— Момчето имаше право — каза й старият Камерън. — Ти си извънредно красива жена. — На устните му грейна топла, нежна усмивка — усмивката на Джейми. Сребристата му коса отразяваше светлината на огъня като ореол около лицето му. — Знаеш ли — прошепна той, като че ли това бе тяхна тайна, — когато ми се обади от Йона. Джейми приказваше само за тебе.

Повече не го видя. Г-н Камерън почина след няколко часа. Според Кенет старецът просто пожелал да последва момчето си.

Силен повей на вятъра разтърси прозореца и тя се сепна. Отново погледна книгата и я полазиха тръпки. Катлийн се извърна и плъзна очи по пустата стая. Студентите вече бяха напуснали острова, както и повечето преподаватели. Находките бяха опаковани и щяха да заминат за Глазгоу, Единбург и Лондон. Всички, освен книгата на монаха и…

Археоложката бръкна в джоба на мъхестия си елек и извади златния кръст, който беше намерила под лявата длан на обезглавения монах. Почистен и лъснат, той направо сияеше.

Тя го обърна и преведе наум загадъчния хиберно-латински надпис:

— „Задето се от теб отрече: Отец Бог, Син и Дух Свети тоз негов грях не ще допуснат, задето той видял е туй, що Нечестивият е сторил, що нивга не ще бъде. Бог да прости клетия Броихан“.

Дали тези думи се отнасяха за предсказанието за 2056-а година, когато щяха да открият тялото на Христос? Или надписът имаше нещо общо с последното пророчество на монаха?

Очите й отново се върнаха към книгата. Освен Дейвид и Кенет никой не знаеше, че кодексът е у нея, дори Том. Всички бяха повярвали на лъжата й, че Тренкавел го е заровил някъде из тресавищата и е отнесъл тайната за местонахождението му в гроба си.

Полицаите направиха оглед на местопрестъплението при паметника на Бийтън и заключиха, че най-после са открили убиеца, на когото приписаха и клането на остров Скай. И тъй като не подозираха за съдържанието на книгата, не ги интересуваше какво се е случило с нея.

Катлийн си сложи латексови ръкавици. И точно преди да премести рамото на микроскопа над кодекса, прошепна:

— Страх ме е да прочета последните думи на монаха, любов моя…

Вятърът надигна вой сред клоните на дърветата и донесе отговора:

„Обещанието си е обещание, Кат…“

Археоложката се усмихна тъжно, поклати глава и внимателно запрелиства древните страници.

След като прочете последното предсказание на Броихан, Катлийн имаше нужда от нещо много по-силно от чай. Плати на бармана, изнесе чашата си във фоайето на „Сейнтс Ландинг“, някогашната дневна на внушителното старо имение, и се настани на малко оръфания морскозелен диван пред камината.