Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Тя само сви рамене, пъхна любимия револвер на Джейми в джоба си, слезе от кея и продължи към калдъръмената алея, известна като Сраид нам Марбу — Улицата на мъртвите.

И изведнъж се закова на място. Намираше се пред развалините на древния манастир, където Джейми я беше прегърнал за пръв път. В очите й бликнаха сълзи и в гърлото й отново заседна буца.

— Винаги ще те обичам, Джейми Камерън — промълви тя.

Сякаш в отговор, вятърът застена из зеещите прозорци и разроши косата й. И както бе правил Джейми, тя прибра един кичур зад ухото си… и още по-силна болка прободе сърцето й.

Придружен от тътена на приближаващата се буря, до нея се донесе писък на гайди, свирещи „Каква благодат“. Погребението започваше.

Катлийн дълбоко си пое дъх и избърса сълзите си, погледна още веднъж към руините и се затича към древното гробище Религ Одран.

Там, при другите поети — войни в свещената земя на Йона, тя щеше да положи тленните останки на мъжа, когото обичаше най-много в живота си.

Единствено шибащата прозореца на ресторанта суграшица нарушаваше тишината. Катлийн откъсна очи от пламтящия огън и погледна навън към старите дъбове, които се издигаха край каменната стена.

Викингите вярвали, спомни си тя, че чукът на Тор е направен от дъб, а според друидите в могъщите дъбови клони вибрирала енергията на боговете. Келтите смятали, че дъбът притежава способността да помага…

Вторачена в тъмните клони, Катлийн треперливо си пое дъх. Келтите смятали, че дъбът помага при безплодие.

Погледна чашата уиски, отмести я настрани и продължи да наблюдава люлеещите се от бурята клони. В следващия миг видя как вихърът понася към сивото небе последните листа, лъскави и черни от дъжда. Заприличаха й на ято гарвани.

Стана й студено. Тя доближи стола си към огъня и погледна Том, който седеше на масата срещу нея.

Тримата с Ема, която се беше качила в стаята си, бяха единствените гости в „Сейнтс Ландинг“. Последните преподаватели и студенти вече бяха напуснали Йона. Джон Майкълсън бе заминал за Единбургския университет, където щеше да чете публична лекция, но в края на седмицата щеше да се върне с неколцина свои докторанти и да организира опаковането на останалия им багаж.

От известно време двамата с Том мълчаливо седяха край камината, всеки потънал в собствените си мисли.

Накрая О’Брайън наруши тишината.

— Няма ли да го допиеш? — И посочи все още пълната й чаша. — „Макалан“, осемнайсет годишно. Реших, че това великолепно уиски е подходящо за деня, в който погребахме такъв прекрасен човек.

Том вдигна чашата си.

— За Джейми Камерън, човек на храбростта и духа! — Отпи голяма глътка и тресна чашата на масата. — Божествен нектар!

— За Джейми — почти прошепна тя, близна съвсем мъничко и тихо остави чашата си.

О’Брайън я погледна учудено.

— Да не си станала въздържателка след всичко това?

Катлийн сви рамене и отново се вторачи в прозореца.

— Кат, преди да откраднат кодекса на Броихан, аз преведох част от текста — каза той. — В цялата суматоха нямахме възможност да поговорим за това, но сега…

— Том, аз те излъгах за книгата. Тъй де, за това, че е изчезнала. — Катлийн посегна през масата и стисна ръката му. — С Джейми успяхме да я върнем.

О’Брайън като че ли изобщо не се изненада.

— Къде е сега?

— Долу в сейфа.

Той си отдръпна ръката, пресуши чашата си и се втренчи в огъня.

— Защо, Кат? Защо излъга най-добрия си приятел?

— Погледни ме. Том.

О’Брайън се обърна и впери очи в нея. На устните му играеше странна усмивка и той едва забележимо кимаше — явно веднага се беше досетил.

Тя се наведе напред.

— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг. Знаеш го.

— Тогава защо ме излъга, по дяволите?

— Защото трябваше да направя нещо… нещо с книгата. Не бях сигурна, че ще се съгласиш с това, което смятах за нужно…

— Нали не се каниш да я унищожиш?

— Ех, да беше толкова лесно!

— Има ли нещо общо с онзи тип, който сутринта те пресрещна на кея? Кой е той, между другото?

— Лош човек — отвърна Катлийн. — Пратен от Ватикана. Струва ми се, че е от мафията. Можеш ли да повярваш?

— Мога, естествено — въздъхна Том. — Защото са ужасени от предсказанието за две хиляди петдесет и шеста. Ужасени и отчаяни.

— Предсказанието за Христос. Значи си го прочел.

— Това беше последният откъс, който успях да преведа, преди да ме ранят. Но да се върнем към онзи на кея. Къде е сега той?