Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Още го обичам.

— Разбира се, че го обичаш.

Катлийн отново се обърна към своя най-добър приятел.

— Но… но сърцето ми се къса за Джейми. — Тя се опита да преглътне сълзите си. — И нося неговото дете. Боже мой, какво ще правя, Томи? — Скри лицето си в шепи и се разрида. — Обичам Дейвид заради онова, което е било помежду ни. А Джейми… заради онова, което можехме да имаме.

— Трябва ли да угасиш една светлина, за да запалиш друга?

— Моля? — Катлийн го погледна и избърса сълзите си с ръкав, после пак посегна към кърпичката си. — Какво искаше да кажеш?

— Трябва ли да престанеш да обичаш Дейвид, защото обичаш Джейми?

— Не… аз…

— Може би сега ще видиш Катлийн Филипс малко по-ясно на тази двойна светлина. — Том я погледна в очите. — Винаги ще обичаш Джейми. Приеми това и го носи в себе си в бъдещето.

— Катлийн, веднъж ти ми каза, че си готова да се откажеш от всичките си научни степени, от абсолютно всичко, за да станеш майка. — Той се усмихна широко. — Е, миличка, сега е твоят шанс.

— А Дейвид?

— Не знам. Но ти често си ми повтаряла, че Дейвид много иска дете. По дяволите, та нали той настояваше да осиновите!

— Само че това ще е синът на Джейми. Как би могъл да обича…

О’Брайън сви рамене.

— Нямам представа. Обаче бебето ще има едно предимство.

— Какво?

— Баща му е спасил живота на Дейвид. Това означава нещо. Дай шанс на Дейвид, Кат. Той е чудесен човек.

Тя кимна и сведе очи.

О’Брайън подхвана брадичката й и повдигна лицето й. Погледите им отново се срещнаха.

— И не забравяй, че детето ще има още едно голямо предимство, за да спечели сърцето на Дейвид.

— Какво?

— Ще е наполовина твое.

Катлийн се усмихна и кимна.

— Ще ми се тази книга да предсказваше как ще завърши всичко това.

Том се засмя.

— Ще ти се, естествено.

Тя се изправи, избърса сълзите си с носната кърпичка и я прибра в джоба на жилетката си.

— По-късно пак ще ми потрябва. — Усмихна се през сълзи. — Искаш ли да ти помогна с количката до стълбището?

— Не — категорично поклати глава О’Брайън. — След всичко, което ми изтресе тази вечер… Унищожаващи света астероиди, бебета, тайнството на майчинството… Ще ударя още едно уиски. Или още две. После ще почакам своята прекрасна Ема. — Ухили се. — Която ще благодари на Господ, че може да прибере любимия си пияндурник с инвалидна количка.

Катлийн поклати глава и се усмихна. После се наведе и го целуна по бузата.

— Ти си побъркан, Томи. Какво щях да правя без теб?!

Той махна на бармана, след това вдигна поглед към нея и се ухили още по-широко.

— Цял съм твой, малката.

Катлийн се разсмя и това я накара да се почувства по-добре.

— Ще се видим на вечеря — каза тя. — Сега обаче трябва да направя нещо, което не съм правила от много отдавна. Ще отида до манастира и ще се помоля.

— За бъдещето на света ли?

Археоложката кимна и сложи длан върху корема си.

— И за нашето.

Том я изгледа над очилата си.

— А после?

— После ще се разходя по склоновете на Дун И.

— Но бурята се…

— Всичко ще е наред. — Катлийн с усилие преглътна.

— Няма да съм сама.

Този път със сълзи се напълниха очите на приятеля й.

— Да, няма да си сама.

Барманът донесе уискито и се върна на бара.

— А сега се махай и ме остави да се натряскам на спокойствие — каза О’Брайън.

Тя си облече дъждобрана и тръгна към изхода, но спря и погледна през прозореца. Валеше по-силно и вятърът се усилваше. Катлийн си сложи шотландската барета, уви шала с карето на Камерън на шията си и отвори вратата.

Нахлулият леден океански вихър я отблъсна, но археоложката закопча най-горното копче на дъждобрана и енергично излезе навън.

Докато вървеше през полето към манастира, се вторачи в извисяващия се в далечината Дун И. Над хълма се кълбяха буреносни облаци, дъждът безмилостно брулеше ниските убито сребристи храсталаци. Морето в залива вдигаше тъмнозелени вълни, които се разбиваха в скалистия бряг на Йона с мощни гейзери бяла пяна.

Катлийн пое в гърдите си студения солен въздух и се усмихна.

— Такъв ден щеше да се хареса на баща ти. — Стичащите се от очите й сълзи опариха бузите й. — Сега от него ми остана само ти. — Вятърът поде шепота й. — Обичах го с цялото си сърце. А той ме обичаше толкова много, че ми подари теб.

Стигна до върха на стръмния хълм и погледна към мрачните скали на Рос ъв Мъл на отсрещния бряг на залива. После се обърна и отправи очи към Северния Атлантик, чиито сиви води се сливаха с мъглите и буреносните облаци в далечината. Накрая се втренчи в развалините на манастира и параклиса „Сейнт Годрик“ в подножието на склона.