Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Разбира се, ваше светейшество — отвърна свещеникът и излезе заднешком от стаята.

След малко в семплата дневна на папата влезе мъж — шейсетина годишен, дребен и доста слаб, почти мършав. Имаше светла кожа и тънки мустачки. Проницателните му очи, по-черни от въглен, сякаш поглъщаха всичко наоколо. В иначе черната му коса изпъкваше сребристосив кичур — като светкавица, разкъсваща бурно небе.

Обикновеното бяло расо на папата подсказваше за простота, докато дрехите на госта се отличаваха с изисканост. Бе с тъмносин костюм с жилетка, бяла колосана риза с висока яка и пъстра вратовръзка със златна игла и сякаш слизаше от страниците на модно списание. На кутретата си носеше златни пръстени с диаманти. През ръката му беше преметнато кашмирено палто.

Понтификът го измери с поглед и си спомни причините, довели до тази среща. Анджело Росати, новият държавен секретар на Ватикана, се беше свързал със своя братовчед и най-близък приятел Виторио Сокорсо, монсиньор на черквата „Сан Джузепе деи Театини“ в Палермо. Дядото на монсиньор Сокорсо управлявал като padrino della famiglia di Canti — кръстник на семейство Канти — и смятал този човек за доверен съветник на семейството и изключително способен изпълнител на мокри поръчки.

Мъжът се приближи, коленичи и целуна ръката на понтифика.

— Io sono molto onorato di incontrarla, sua santità. — „За мен е чест да се запозная с вас, ваше светейшество“. Типично мудният му сицилиански диалект контрастираше с напрегнатия му поглед и резките му движения.

— Бог Отец да бди над вас, чедо — отвърна Памфили.

— Благодаря, свети отче. Позволете да се представя — каза мъжът на английски. Говореше го изненадващо добре.

Папата вдигна ръка.

— Няма нужда. Кардинал Росати ни съобщи, че вие и вашите колеги сте приятели на Ватикана. И че сте un uomo d’onore.

— Като ме нарича „човек на честта“, ваше светейшество изпълва смирения и покорен слуга на Светия отец с огромна гордост. — Сицилианецът се изправи и се отдръпна на няколко крачки.

След кратко мълчание понтификът кимна в знак, че му разрешава да говори.

— Светият отец трябва да знае, че според нашите източници изчезналата професор Филипс се е върнала на Йона — започна сицилианецът. — Тя твърди, че книгата е останала у крадеца.

— Това мъчително изпитание сякаш никога няма да свърши — въздъхна Памфили и погледна през прозореца. Няколко гълъба кръжаха около египетския обелиск в центъра на площад „Сан Пиетро“.

Папата отново насочи вниманието си към своя гост.

— Тази проклета книга остави след себе си цяла върволица гробове. Сред добрите християнски войни, убити на остров Скай, е моят най-стар и най-добър приятел… — В гърлото на Памфили заседна буца.

Мъжът кимна и сведе глава.

— За славата Божия винаги са умирали достойни мъже, sua santità. — След малко вдигна студените си черни очи и ги впери в понтифика. — Аз съм грешник, santissimo padre. Човек на честта, да, но грешник. Обаче съм и практичен човек, свети отче, un uomo practico. И за разлика от достойните мъже преди мен, аз няма да се проваля.

— Ще се моля самоувереността ви да не е безпочвена.

— Не е, santissimo padre.

— Добре. Тогава установете самоличността на онзи убиец и крадец и се уверете, че книгата е у него. Открийте го и веднъж завинаги я вземете.

— Ще бъде изпълнено, santissimo padre.

След няколко секунди сицилианецът присви очи.

— Чудя се дали жената знае повече, отколкото е разказала на шотландската полиция. Ами ако вече е взела книгата? Ако изобщо е била открадната, естествено.

— Смятате, че всичко това е някаква хитра игра, така ли?

— Не знам, santissimo padre. Загинали са хора. — Мъжът се усмихна и оголи идеалните си лъскави зъби. — Ако е игра, определено е изумително зад нея да стои жена.

Папата тежко се отпусна на мекото кресло до прозореца. Искаше му се да е обикновен провинциален свещеник и най-голямата му тревога да е протеклият покрив на черквата му. Наведе се напред и отново погледна през прозореца. Видя двама полицаи от Corpo di vigilanza да се надвесват над някакъв просяк на стъпалата на базиликата „Св. Петър“ и да разговарят с него.

— Искаме да отидете на Йона — без да се обръща, произнесе Памфили. — Разберете какво знае онази археоложка и й внушете, че някои много заинтересовани страни няма да се откажат, докато не получат книгата.

— Слушам, sua santità.

— И под „няма да се откажат“ имаме предвид, че е в неин изключителен интерес да направи всичко по силите си, за да ни помогне да си върнем книгата — завърши понтификът, докато гледаше как полицаите извеждат просяка от площада през колонадата към Пиаца дел Сант Уфицио.