Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Стига — спря я Джейми. — Така е добре.

Звукът на двигателите се промени и той натисна щурвала напред, за да снижи хидроплана.

— Скоро ще кацнем, Джейми. Ще те помоля за една услуга.

Той я погледна изпитателно, после отново насочи вниманието си към управлението на самолета.

— Каква услуга?

— Искам книгата да остане на съхранение при теб. Ако е у мен, когато се върна на Йона… Трябва ми време. Да помисля. Това нещо ще окаже огромно влияние върху света. Ще се промени и настоящето, и бъдещето на човечеството. Трябва да реша как точно да постъпя.

— Кой ти е възложил настоящето и бъдещето на света, по дяволите? Защо решението да е само твое?

— Защото проклетата книга предсказва точната дата и точното място, където ще я открие група учени под ръководството на жена. Това съм аз, Джейми. Аз!

Той безизразно впери очи в нея, после се обърна към левия илюминатор и каза съвсем тихо:

— Почти съм си вкъщи.

Хидропланът се носеше над скалистия полуостров Арднамърхан. На сто и петдесет метра под тях вече се виждаше пристанищното градче Тобърмори — Кладенеца на Дева Мария.

Известно като най-закътаното пристанище на Хебридите, старинното селище от XVIII век се гушеше в Мълския залив. По главната му улица се издигаха сгради от отдавна отминало време, боядисани в жълто, синьо, розово и бяло.

Разположеният на север от Фърт ъв Лорн между остров Мъл и Шотландия залив лъщеше като бледо сребро на утринните лъчи. Във водите му се отразяваха кафявозлатистите есенни багри на гористите склонове на планината Морвен, издигаща се на отсрещния му бряг, край който се поклащаха пристаналите червени и зелени рибарски корабчета.

Катлийн можеше да се закълне, че току-що са скочили назад във времето.

Джейми натисна щурвала напред и хидропланът плавно започна да се спуска.

— Добре, Кат — тихо каза той. — Ще скрия проклетата книга при мене.

Археоложката се наведе към него и го целуна по бузата.

— Благодаря.

— Няма защо.

Джейми преметна на рамото си ремъка на оранжевата кутия и закуцука през буренясалия чакълен паркинг към минивана на лекаря. Катлийн изчака, докато възрастният мъж с изискан вид и засукани сиви мустаци помогне на пилота да се качи на задната седалка. Преди да затвори плъзгащата се врата Камерън й махна и й прати въздушна целувка.

Гърдите й се свиха. Тя също му махна, а после ванът излезе от калдъръмената отбивка, зави надясно към града, подмина дестилационната фабрика и се насочи към Руба Нан Гол и дома на Камерън. Нямаше го само от трийсетина секунди, а вече ужасно й липсваше.

Изправена пред страничния вход на хангара, тя се обърна и погледна хидроплана. Джейми бе спуснал колесниците, беше изкачил тромавата машина по рампата и с помощта на Катлийн бе рулирал до порутения хангар на „Хайлендър Еър“.

Вторачена в самолета, от чийто корпус се стичаше вода, тя изпита неочаквана гордост. После забеляза дупките от куршуми по издутия нос и я обзе странна смесица от облекчение и страх.

Последните две денонощия й се струваха почти непонятна мъгла. Освен… освен нощта, през която се бяха любили в разрушения замък. Спомняше си всеки задъхан миг… Всяка милувка… Всяка прошепната дума…

Заключи вратата на хангара и потръпна. Спря за миг, за да се овладее, после тръгна към очукания ландроувър на Камерън. За нейна изненада джипът запали веднага.

Докато шофираше на юг по шосе А-848, си задаваше въпрос след въпрос… Какво щеше да прави с този проклет кодекс? Какво щеше да обясни на полицията? Дали Том оздравяваше? Дали раните на Джейми бяха по-тежки, отколкото признаваше? Дали щяха да открият Иън и Мари Лорне?

Един въпрос обаче я измъчваше постоянно, връщаше се като черен бумеранг и хвърляше сянка над всички други тревоги: какво щеше да каже на Дейвид, за бога?

Перспективата да се върне към живота, който бяха водили заедно, вече й се струваше просто абсурдна. Както и перспективата да тръгне с Джейми, колкото и да го обичаше, да зареже кариерата си и да заживее в дивите тресавища на Мъл. От друга страна, не можеше да си представи, че Камерън ще се откаже от безценния си хидроплан, ще напусне любимата си Шотландия и ще се установи в Бостън като безличен съпруг на професорка.

Всяко нещо с времето си. Трябваше да реши какво да прави с проклетата книга. А и беше много по-лесно да мисли за това, отколкото за съсипания си личен живот.

Поне имаше време за размишления. Най-малко час и половина щеше да пътува по тесните лъкатушни шосета до Финъфорт, откъдето щеше да се качи на ферибота за Йона.