Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— С твоя помощ.

— Катлийн, любов моя, страшно ми се иска да можех да ти разкажа какъв супергерой съм бил тази нощ. По дяволите… — Той поклати глава. — Аз бях само подгряващ изпълнител. Какво само го видях да прави…

— Камерън въздъхна и се извърна. — Няма начин да не опита пак да вземе книгата. — Погледна я. — Бъди сигурна.

Погали я по лицето.

— Не се бой. Не мога да го обясня, обаче Раймон няма да ни направи нищо лошо. Даже заради книгата.

— Кимна към кутията с кодекса. — Разбираш ли, аз съм му приятел. — И се засмя немощно.

— Защо толкова му трябва тази книга?

— С нейна помощ иска да унищожи Църквата. Обвинява Църквата за смъртта на сестра си и майка си.

— Какво общо има Църквата…

Джейми вдигна здравата си ръка.

— Тази история е за някой друг път.

— На бас, че ще използва предсказанието за две хиляди петдесет и шеста година — каза Катлийн. — Това ще е неговото оръжие.

— Какво ще се случи през две хиляди петдесет и шеста?

— През тази година в Южна Франция…

Той докосна устните й с показалец.

— Като се замисля, скъпа, незнанието е дар Божи. Пък и за мене това няма да има значение. До петдесет и шеста или ще съм също толкова мъртъв, колкото е Юлий Цезар, или ще съм убеден, че деменцията е нова игра, която съм изобретил аз. — Посочи крака си. — Хайде, свърши си мръсната работа, докторе.

— Преди да дезинфекцирам раната, може би не е зле да пийнеш малко от това. — Катлийн му подаде уискито „Гленфарклас“, което беше извадила от аптечката.

— Благодаря. Като се има предвид какви премеждия преживяхме и раните, които получих, заслужавам някоя и друга глътка. — Той развъртя капачката и надигна бутилката.

— Знаеш ли, това уиски е прекалено хубаво, за да седи в аптечка — отбеляза археоложката.

Камерън избърса устата си с ръкав и скептично повдигна вежди.

— Ако имаш нужда от първа помощ, няма ли да искаш възможно най-хубавото уиски? — Отпи още една, по-голяма глътка и млясна с устни. — Аз определено бих искал.

На светлината на фенерчето Катлийн забеляза, че лицето му малко е възвърнало цвета си.

— Джейми, я ме погледни!

Пилотът се подчини и тя видя, че очите му не са фокусирани.

— Добре. — Катлийн наклони шишенцето с йод над раната. — Имам удоволствието да ти съобщя, че ще те боли много повече, отколкото мен.

— Виж ти каква си била шегаджийка… Ооох! По дяволите! Господи! Защо просто не ми отрежеш шибания крак и да свършим с това?!

— О, за бога, да не си мислиш, че те измъчвам нарочно?

— Абсолютно! Да, ще говоря! Всичко ще ти кажа. Ще пропея като канарче, по дяволите!

Засмя се на собствената си шега, вдигна за наздравица шишето и отпи пак.

Катлийн извади от аптечката антибиотичен крем и изстиска доста от тубичката върху дупката от куршума.

— Не знаех, че си бил такова бебе — каза, докато го превързваше.

— Е, докато ме заливаше с йода, госпожице Найтингейл 24 24 Прочута британска медицинска сестра по време на Кримската война, основоположник на съвременната професия на медицинските сестри. — Б.пр. , за малко да умра в адски мъки.

Катлийн избухна в смях и залепи последното парче лейкопласт върху превръзката.

— Готов си. Сигурен ли си, че ще можеш да управляваш хидроплана?

Усмивката му се стопи и на лицето му се изписа почти тъжно изражение. В първия момент тя си помисли, че е от раната, но…

— Да — тихо отвърна Камерън. — Аз… Имаш ли ми доверие. Кат?

Тя се вгледа дълбоко в сините му очи.

— Какво искаш да кажеш с това дали… Естествено, че ти имам доверие.

Летяха в мълчание. Зората превръщаше небето в сребро. Катлийн се пресегна и стисна Джейми за ръката. През последните дни се бяха случили невероятни неща, ала тя беше сигурна само в едно: нямаше да допусне този мъж да излети от живота й.

Светът не предлагаше почти нищо сигурно. И малкото живот, който обещаваше, много често се оказваше самоуспокоителна илюзия. Тя вярваше в онова, което съществуваше помежду им, а всяко доверие, стига да е истинско, се печели трудно.

Тихият глас на Джейми я върна в тъмната кабина.

— Знаеш ли, преди малко, когато ме попита дали мога да управлявам хидроплана…

Катлийн отпусна глава на рамото му.

— А ти ме попита дали ти имам доверие.

— Този въпрос ми зададе една жена, която обичах… Много отдавна.

Тя се напрегна и се поотдръпна.

— Попитала те е дали си в състояние да управляваш хидроплана ли?

Камерън кимна.

— Онази сутрин, когато се срещнахме в Единбург… Когато ме намери в лодката… Е, по-късно ти споменах, че съм празнувал нещо като годишнина. Аз…