Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Джейми, няма нужда да ми…

— Не знам какво ще се случи с нас, когато се върнем, Кат, но смятам, че трябва да ти кажа… — Той въздъхна и погледна през левия илюминатор.

— Не си длъжен да ми казваш нищо.

— Бил съм влюбен, Кат, истински влюбен, само два пъти през живота си. — Джейми се обърна и я погледна. — Втория път… Е, струва ми се, че я познаваш добре. А първия път се ожених.

Впери поглед напред и продължи с безизразен глас:

— След Войната в Персийския залив се сдуших с едни контрабандисти, пренасях марихуана от Мексико в Щатите. Бях млад и глупав.

Катлийн си представи как майка й се надвесва над празничната пуйка и казва: „Джейми, я ми разкажи какво прави, след като се уволни“.

— Запознах се с нея в Мексико — отново поде Камерън. — Казваше се Мария.

Изведнъж я прободе неочаквана ревност.

— Беше денят на сватбата ни, празнувахме. Спусна се красива ясна нощ и Мария ме помоли да я повозя.

Той се прокашля.

— Излетяхме със стария ми „Бийч“ от една малка писта край градчето Ескеда в Северно Мексико. При откъсването от земята двигателят отказа и катастрофирахме. Преобърнахме се…

Отново я погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Никога повече не искам да изпитам такава мъка, Кат… Никога.

Погали я по бузата с опакото на пострадалата си ръка.

— Тогава си мислех, че няма да обичам никого повече от Мария… — От бездънната болка сините му очи бяха станали сиви. Храбрият му опит да се усмихне се провали. — И после, Кат, се появи ти.

— Ще се справим. — Тя прокара пръсти през косата му. — Джейми, искам да знаеш…

— Да почакаме — загледан в далечината, прошепна пилотът. — Да почакаме, докато се върнем…

Очите му пак намериха нейните.

— … към всички очаквания, с които изпълваме своя свят. Своите… чуждите…

Катлийн понечи да му каже да замълчи. Да му каже, че е наясно с ума и сърцето си. Че може да взима решения, дори такива, които радикално ще променят живота й…

И тогава онази стара, позната, предпазлива част от Катлийн Филипс, част, която изведнъж започна да не й допада особено, си помисли, че е разумно да… просто да запази мълчание.

В очите му се спусна сянка, като бързо приближаваща буря. Той се извърна и отново впери поглед напред в предутринната шотландска сивота. В кабината се възцари тишина.

Накрая Катлийн се престраши.

— Джейми, съжалявам за случилото се… С Мария, искам да кажа.

Той само кимна.

Изтекоха още няколко минути и тя попита:

— Къде ще кацнем?

Този въпрос като че ли го поободри и той се обърна и й отправи онази дяволита усмивка, която тя толкова много обичаше.

— „Хайлендър Еър“ предлага пълни услуги, милейди. Ще ви закарам, където пожелаете.

— Ако кацнем на Йона, ще можеш ли после да излетиш? Имам предвид, в това състояние?

— Разбира се. Що за обиден въпрос!

Тя не му повярва.

— Хайде да направим така. Кацни в Тобърмори. Аз мога и сама да стигна до Йона. — Катлийн посочи крака му. — Имаш нужда от спешна медицинска помощ. Раната може пак да започне да кърви. — Тя го пипна по челото. — И ми се струва, че имаш температура.

— Най-добрият приятел на баща ми е лекар — отвърна той. — Познава ме от малък. Ще ме закърпи, без да задава излишни въпроси. Ти можеш да отидеш с моя ландроувър до Финъфорт и оттам да вземеш ферибота за Йона.

— Идеално. И без това на Йона ще е истинска лудница след двудневното ни отсъствие. Няма нужда да обясняваме раните ти на полицията. Поне докато не решим какво да правим с книгата.

Джейми — започна да завива на изток — попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Спомняш ли си аргумента, който изтъкна онази вечер в ресторанта? Че книгата ще осветли нашето бъдеще? Тогава никой от нас още не беше прочел достатъчно от нея, обаче аз вече преведох голяма част от текста и…

— И сега искаш да засекретиш книгата, докато не анализираш и не класифицираш всичко, така ли?

— Мислих за това. Ще кажа на хората на Йона — на ченгетата, на пресата, даже на колегите си, — че крадецът е избягал с кодекса, двигателят ни се е повредил и сме изгубили радиовръзка, и се е наложило да кацнем в открито море, където след два дни ни е взело на буксир рибарско корабче…

— Страхотна лъжкиня си!

— Така ли мислиш? — Беше прекалено изтощена да спори и затова просто се отказа.

Последва ледено мълчание.

— Не мога да си помръдна ръката — накрая наруши тишината той. — Изтегли леко тези лостове, за да намалим скоростта.

Тя вдигна ръка към тавана и бавно издърпа лостовете.