Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Разтърка очи, наведе се напред и се опита да се съсредоточи върху мъжа с Катлийн Филипс. Колега? Съпругът й? Явно означаваше нещо за нея.

Когато вече си мислеше, че черно-белият ферибот на „Каледониън Макбрейн“ неизбежно ще се блъсне в бетонния кей, капитанът включи на заден ход. Водата зад кърмата закипя от кавитиращите витла и правоъгълният плавателен съд плавно долепи нос до пристана. Спуснаха рампата и по нея слезе трактор, последван от неколцина пешеходци: журналисти, ако се съдеше по телевизионните им камери, и трима мъже с вид на цивилни полицаи.

Колкото по-скоро напуснеше това островче, толкова по-добре, каза си Раймон, и отново насочи вниманието си към професор Филипс и мъжа. След няколко минути червената светлина на носа на ферибота се смени със зелена. Мъжът вдигна сака си и тръгна към рампата.

След известно колебание археоложката го настигна, изправи се на пръсти и го целуна по бузата. Той вяло я прегърна и явно каза нещо, защото тя кимна и го погали по лицето. Мъжът отблъсна ръката й, мина по рампата и се качи на ферибота.

Тренкавел беше видял достатъчно. Хвърли две банкноти на масата и излезе от ресторанта. Вятърът се усилваше и благодарение на неговата резливост, силния чай и кифличката французинът се почувства много по-добре.

Тръгна по кея, но рязко спря и се обърна, когато от внезапно насъбралата се тълпа репортери се измъкна Катлийн Филипс. Археоложката го подмина и очевидно се насочи обратно към „Сейнтс Ландинг“. Още преди да се отдалечи от него, Раймон разбра, че не е нужно да се крие. Изглеждаше прекалено потънала в мислите си, за да го забележи.

Тренкавел тръгна по рампата, плати таксата и се качи по стълбичката на горната палуба.

Беше късна есен и въпреки полицията и медиите на ферибота почти нямаше пътници. Само две по-възрастни жени, една млада двойка и мъжът, когото изпращаше Катлийн Филипс.

Раймон отиде при него, усмихна се, кимна, опря ръце на парапета и загледа две хлапета, които хранеха чайките край кея.

— Йона е невероятно красив остров — произнесе с американски акцент.

— Моля? — Мъжът го погледна с малко замаяно изражение.

— Казах, че Йона е много красив остров.

Лицето на другия стана сурово.

— Аха.

— Жената, с която разговаряхте, не беше ли доктор Катлийн Филипс? Откривателката на онази древна книга, която са откраднали? Намерили ли са я?

— Тя е моя съпруга. Не, крадецът избягал с книгата. Ъъъ… бихте ли ме извинили…

— Разбира се. Приятен ден.

Мъжът кимна отсечено и се отдалечи към другия край на ферибота.

Докато корабът отплаваше, Тренкавел наблюдаваше Филипс, който отиде на кърмата, надвеси се над парапета и се вторачи в посоката на хотел „Сейнтс Ландинг“. Той казваше истината, поне доколкото я знаеше. Следователно кодексът бе или у професор Филипс, или у Камерън. А може и да го бяха скрили някъде. Беше сигурно само едно: тя знаеше къде е книгата.

Докато слизаше след мъжа от ферибота, Тренкавел вдигна поглед към небето. Вече не валеше и залезът обагряше облаците в цвят на излъскан бакър.

Французинът поизчака съпругът на Катлийн да пресече паркинга и да се насочи към джипа си „Воксхол Фронтера“. Когато вдигна капака на багажника да хвърли сака си вътре, Раймон ускори крачка.

— Извинете? — извика той и леко се затича към колата. — Господин Филипс?

Мъжът затръшна багажника, позна го от ферибота, намръщи се и измърмори нещо под нос.

— Бихте ли ме закарали до „Кинлох Ин“? — попита Тренкавел. — Щях да пътувам на стоп, обаче вече мръква. — Той се усмихна стеснително. — Май останах на Йона прекалено дълго.

— Съжалявам — поклати глава Филипс. — Никога не качвам…

— Направете едно изключение, само веднъж. — Раймон разтвори якето си и му показа револвера „Смит & Уесън“ под колана си. — Качвай се в колата. На волана.

— По дяволите, какво…

— Качвай се в колата!

Пребледнял, мъжът се подчини и Тренкавел заобиколи отпред, като не го изпускаше от очи.

— Имаш ли джиесем? — попита той, след като се вмъкна на задната седалка зад него.

— Не, съжалявам.

— Я не ме лъжи! — Раймон замахна и го удари с револвера по темето. Филипс извика от болка, политна напред, вкопчи се във волана и изпъшка, опитвайки се да дойде на себе си. Тренкавел го хвана за яката на ризата, завъртя главата му към себе си и опря дулото на оръжието си в бузата му. — А сега ме слушай внимателно! Аз съм човекът, когото издирва полицията. Аз раних приятеля на Катлийн, откраднах книгата, убих двама студенти и още много други хора, за които изобщо не си чувал. И с удоволствие бих пръснал и твоя череп, мамка му!