Ричард Чайлд - Ръката на пророка

В пустата Сикстинска капела отекнаха гласове и го накараха да се обърне. Той ахна, като видя някога жизнерадостния понтифик отпуснат в инвалидната си количка, бутана от отец О’Нийл. Папата трепереше и главата му висеше настрани. Неврологичното заболяване малко по малко го убиваше.

Защо Бог допускаше Неговото най-свято създание да бъде унижавано по този начин?

Памфили коленичи и целуна треперещата ръка на папата.

— Нашият небесен отец, Неговият любим син и Света Богородица да бдят над ваше светейшество.

Понтификът направи опит да се усмихне и го потупа по ръката.

Памфили придърпа един от сгъваемите столове и седна до папата.

— Как сте, santissimo padre?

Старецът попи потта от леко изкривените си устни с копринена кърпичка.

— Аз умирам, Армано — дрезгаво прошепна той. — Ти как си?

— Santissimo padre! — Кардиналът стисна треперещата му ръка. — Не искам да слушам такива приказки от ваше светейшество. Вие сте силен. — Памфили сведе очи и запримигва, за да прогони сълзите си. — Вие сте…

— Седни по-близо до мен, Армано — прекъсна го папата и се обърна към стоящия зад него О’Нийл. — Ако обичаш, Патрик.

Свещеникът бръкна под инвалидната количка и извади портативен компактдиск плейър. Включи го и в черквата се разнесе последната част от кантатата „Сърце, уста, дело и живот“. Ирландецът се поклони и се отдалечи към дъното на огромната капела, като остави понтифика и кардинала насаме с Бог, Микеланджело и Бах.

Папата вдигна поглед към стенописите на тавана и се наслади на най-великото художествено постижение на всички времена.

Сред прекрасните звуци на органа, поразителната красота на капелата и с треперещата ръка на любимия му понтифик в дланта си, Памфили се почувства по-близо до Господ, отколкото в който и да е друг миг през целия си живот.

— Нощем идвам тук, Армано, за да зърна отвъдното, преди да ме призоват — отново се разнесе хрипливият шепот на папата.

Кардиналът избърса сълзите си и кимна.

— Да, santissimo padre.

Папата се завъртя в количката си с лице към Памфили.

— Музиката не е просто красива. Тя заглушава разговора ни.

— Простете, ваше светейшество?… Какво заглушава?

— Армано — каза светият отец. — Доколко може да се разчита на нашия секретен отдел в Службата за археологически проучвания?

— Напълно, sua santità. Пети отдел е най-…

— Днес следобед вашият монсиньор Пиетранджели ми прати ето това. — Той подаде съобщението на кардинала. — Доколко е достоверна тази информация, Армано?

Памфили прегледа текста.

— Информацията идва от професор, който е на служба при нас и е свързан с експедицията. Уважаван специалист и добър католик, който следи работата на археолозите още от пристигането им на Йона.

Докато понтификът препрочиташе писмото, кардиналът забеляза, че органът се е заменил с версия на същото произведение, изпълнявано на класическа китара.

Папата пусна листа на пода и скри лицето си в шепи.

— О, Армано, Армано, само да…

Свали ръцете си и в очите му проблеснаха сълзи.

— За мен, стари приятелю, това съобщение за откриването на книгата от девети век… на което повечето хора няма да обърнат никакво внимание, с най-ужасяващото събитие…

Светият отец отново се вторачи в тавана на Сикстинската капела и прибави сякаш на себе си:

— Предсказано е, макар да смятах, че…

Погледна Памфили, после насочи вниманието си към огромната фреска на задната стена, „Страшният съд“ на Микеланджело, и бавно продължи:

— Като Божи наместник на земята, трябваше да се намеся още щом научих за експедицията, обаче си мислех… Е, може би вече е късно.

— Ваше светейшество говори така, сякаш това откритие предвещава края на света.

— Възможно е, Армано. Наистина е възможно. — Папата сведе очи към треперещите си ръце. — Скоро ще проумееш… чудовищния ужас, който дебне в мрака извън Христовото сияние, ужас, готов да погълне всичко най-скъпо за нас.

— Разбира се, sua santità — побърза да се съгласи Памфили, като се чудеше дали не става свидетел на окончателната деградация на този някога здрав и жизнерадостен човек.

Папата въздъхна тежко, втренчи се в тавана на капелата и развълнувано произнесе:

— В лето Господне осемстотин петдесет и девето папа Николай Първи получил писмо от някой си Малх, епископ на ирландския диоцез Клонард. Този Малх обаче всъщност написал две писма.

— Защо, santissimo padre?

— Както казах, Малх пратил първото на папа Николай, а второто — на сестра си, игуменката на Кинвара.