Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Под герба стоеше белият мраморен бюст на баща му. Макар да бе направен отдавна, когато Етиен дьо Тренкавел все още бе кипял от жизненост, мършавото му лисиче лице повече приличаше на посмъртна маска, отколкото на жив човек.

Раймон прокара длан по мраморното изображение, после докосна собственото си лице. Ако не бяха черните му очи и коса, все едно се виждаше в огледало. Веднъж един от детските му наставници беше казал, че имал лице на изгладнял вълк. И когато тези обидни думи го разплакаха, баща му го зашлеви, задето проявявал слабост.

Въпреки че Етиен бе починал като прояден от рак чувал кокали преди пет години, Тренкавел трябваше да овладее уплашеното дете в себе си и да призове целия си кураж на мъж, за да разговаря с това каменно изваяние.

— Е, татко, както обещава писмото, най-после откриха книгата — прошепна той и се наведе към отразяващата пламъците на огъня скулптура. — Какво има, татко? — Вдигна стиснат юмрук и изскърца със зъби. — Да, по дяволите, подготовката ми приключи. Твоят син най-сетне се превърна в тъпия ти катарски рицар! Аз съм по-велик воин от прародителя, на когото съм кръстен. Но ти… ти пак ще си… — Думите му се провлачиха като колеблива молитва и той остана пак смразен и уплашен пред леденото безразличие на бащиния му каменен поглед.

Вятърът зави в комина и разпали огъня в огромната камина. Внезапен проблясък привлече вниманието на Раймон към наследствения пръстен на ръката му.

Той се предаваше от баща на син още от 1209 година, когато неговият предшественик, виконтът на Безие и Каркасон, го дал на двегодишното си дете. Скоро след това заловили виконта по заповед на един ватикански прелат и го хвърлили в собствената му тъмница, където умрял от глад.

В белия опал на пръстена беше инкрустиран миниатюрен, съвършено изваян гълъб от аквамарин. От птицата излизаха пет усукани златни нишки, които изчезваха под венец от черен нефрит. Същата захапала опашката си змия, изработена от сребро, опасваше комбинацията от златни нишки и полускъпоценни камъни. От едната страна на пръстена пишеше на окситански „Смелост“, а от другата — „Саможертва“.

Раймон Тренкавел погледна през гранитната арка към кръглото стълбище, водещо към семейната крипта.

Думата „саможертва“ разкриваше всичко.

Кардинал Памфили виждаше, че току-що са събудили пазача, който му отключи портата на Сикстинската капела. Старият чудак намести презрамките си и пооправи нощницата си, която повече приличаше на огромна престилка.

— Дойде някой си отец О’Нийл, ваше високопреосвещенство — съобщи пазачът, прокашля се и продължи: — Той ми нареди да запаля осветлението в капелата и да ви отключа портата. Странен час за…

— Да, да — прекъсна го кардинал Памфили. — Благодаря, синко.

— Не забравяйте да заключите, ваше високопреосвещенство. Всичко се трупа на мой гръб.

— Разбира се. Но нали виждаш швейцарските гвардейци? Според мен те…

— Както кажете, ваше високопреосвещенство. Ама тия шутове с палячовски шапки и чорапогащи хич не са наблюдателни. — Пазачът почеса двудневната четина на брадичката си. — Аз нямам нищо друго, освен работата си и ако се случи нещо… — Продължи да мърмори и след като зави зад ъгъла към Залата на свитъците.

Памфили реши да уволни този дребен недодялан селянин и влезе в капелата, където го очакваше отец О’Нийл. Тъмнокосият свещеник имаше красиво, но доста мургаво лице за ирландец.

— Моля, седнете, ваше високопреосвещенство — каза О’Нийл. — Светият отец ще дойде веднага. — Излезе припряно през задния изход и изчезна по коридора.

Кардиналът въздъхна и седна на един от сгъваемите столове. Среднощна среща в Сикстинската капела?! Поклати глава. Откакто се беше разболял, понтификът идваше тук почти всяка нощ. В този късен час негово светейшество избягваше хилядите тълпящи се зяпащи туристи и в нощната тишина този „бисер на Ватикана“ оставаше само за него.

Памфили вдигна поглед към поразителните фрески на полуцилиндричния свод. Красив, ала уморен, Бог се спускаше от небето с решително протегната могъща ръка и изпъваше дългия си изящен показалец, за да вдъхне живот и духовна благодат на своето творение — Адам. Заобикаляха го серафими и херувими. С изпълнени със страх очи ангелите сякаш теглеха Господ за дрехите, за да спрат Неговото безразсъдно благоволение.

Въпреки че беше виждал тавана на капелата безброй пъти. Памфили чак сега забелязваше… наистина забелязваше Микеланджеловия Адам. Апатично полегнал, първият човек изглеждаше преситен, докато Бог се готвеше да даде духовна благодат на своето творение. Адам вяло опираше ръка върху свитото си коляно и пръстът му се огъваше в колеблив опит да докосне този на Господ. Великият художник явно загатваше, че приемането на божествените дарове може би е прекалено голямо усилие за ленивото създание.