Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Закуската, саид 9 9 Господине (араб.). — Б.пр. — каза прислужникът и се поклони.

Тренкавел кимна и погледна към искрящата повърхност на река Од, която лъкатушеше под склоновете на Пик дьо Сен Жан.

— Тя липсва ли ти, Каосен? — попита след малко. — Искам да кажа, още ли ти липсва?

Старият туарег въздъхна и отправи очи към долината. Тренкавел проследи погледа му и двамата се взряха в огъващите се под напора на вятъра клони на кестените. Когато листата им се обръщаха с по-светлата си долна страна нагоре, изглеждаше сякаш дърветата си играят със светлината.

— Да, саид, липсва ми — тихо отвърна прислужникът. — Вие обаче още имате нужда от нея.

Раймон впи пръсти в грапавата каменна стена.

— Църквата ни отне всички тях, Каосен… Майка ми, баща ми… Но… първо ни отне Елен… и това донесе страдание на всички нас.

Каосен се поклони и влезе вътре.

— Църквата ви лиши и от възможност да отмъстите за смъртта й, саид — разнесе се гласът му от мрака.

— Не задълго — промълви Тренкавел, вперил очи в древното писмо, което стискаше в ръката си. — Не задълго.

Бръкна в джоба си и извади факса, пратен същата сутрин от неговия информатор на Йона.

Откраднатото от Ватикана писмо може би му беше разкрило кога и къде ще намерят книгата… Раймон вдигна почти прозрачния лист над главата си. Това съобщение го потвърждаваше.

Пусна листа на вятъра и го проследи с поглед. Факсът се понесе покрай стената на замъка като миниатюрно хвърчило и се скри зад един от зъберите.

Вниманието му отново се насочи към кестеновата горичка в подножието на склона, която ту потъмняваше, ту просветваше по капризите на вятъра. Действаше му успокоително…

Може да бяха изтекли минути или часове, когато видя долу на двора Каосен да изкарва през главната порта камаргските коне на имението. Прислужникът подкара буйните бели животни по планинската пътека към обраслите с дива ръж и тимотейка пасища в подножието на Пик дьо Сен Жан.

Тренкавел затвори очи и зачака… Както винаги, мракът постепенно се разсея и накрая той видя любимата си близначка, своята скъпа Елен, да язди жребеца си по опърлените от слънцето хълмове. Препускаше по морави, покрити с мащерка, лавандула и желтак, докато образът й не помръкна и отново не се стопи в мрака, както толкова много пъти досега.

Когато отвори очи, по бузата му се стече ледена сълза.

Сега Елен идваше само в сънищата му… а сънищата му започваха да избледняват.

Привечер бурята пропъди слънцето и в голямата зала на Шато Егал дьо Дю се възцари мрак. Витражът от XIII век с внимателно слушащата шепнещия й гълъб Богородица тънеше в сенки.

Тренкавел допи последната глътка арманяк и погледна висящата над камината картина. Платното винаги го беше привличало, ала плашеше Елен. Художникът произхождаше от недалечното село Рен льо Шато и бе прочут с изключителната си дарба, но напълно побъркан…

Тренкавел сви рамене. Просто поредното смахнато същество в шантавата менажерия на баща му.

— Унищожете това дяволско нещо, саид.

Раймон се обърна и видя намръщено вторачения в картината Каосен.

— Знаеш ли какво се е случило с художника?

— Чувал съм историята, саид.

— Заклал любовницата си и се хвърлил в клисурата Л’Епифани, прегърнал главата й.

Туарегът потрепери.

— Аллах изобщо не е трябвало да допусне дяволът да стане толкова могъщ. — После се поклони и напусна залата.

Тренкавел си наля още малко арманяк и продължи да съзерцава картината. Сякаш чуваше мъчителните викове на предците си…

Средата на март 1244 година — двеста и петима катари, оковани и отведени от победената крепост Монсегюр на една поляна, оттогава наричана Прат дел Крамат — Поляната на изгорените. Светите войни на папата натикали невинните в дъсчена кошара и ги изгорили вкупом.

Платното изобразяваше обречените сред жълтите пламъци на ада, протегнали ръце като слънчеви лъчи към небето. Земята под умиращите гъмжеше от призрачни демони, криещи очите си от блясъка на огъня. Побърканият художник беше озаглавил творбата си „Пламъците на Божията благодат“.

След малко Тренкавел откъсна погледа си от картината и го плъзна из осветената от огъня зала. Каменните стени бяха украсени с древни гоблени, доспехи, мечове и бойни брадви — безмълвни свидетелства за поколенията Тренкавел преди него.

Очите му се спряха върху семейния им герб. На черно-белия фон имаше змия, захапала собствената си опашка и очертаваща овал, в който дръзко се изправяше на задните си крака същество с тяло на змей и лъвска глава, носещо корона със седем сияещи лъча. Създанието сякаш се пресягаше да сграбчи съзвездието Близнаци.