Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Да, разбира се. Къде…

— Телефонът е ей там. Минете покрай бара и ще го видите отляво.

Докато се изправяше, Катлийн се взря в кафявите очи на Дейвид и се опита да си спомни страстта. Въздъхна. Все едно да знаеш името на песента, а да нямаш и най-бегъл спомен за мелодията.

Съпругът й се извърна, а тя тръгна по тъмния коридор към бара. Докато подминаваше вратата, видя пред пламтящата камина прегърната двойка. Мъжът прошепна нещо в ухото на жената и тя се засмя.

Катлийн хвърли поглед през рамо към Дейвид, после влезе в нишата с дъбова ламперия и вдигна старомодната слушалка.

— Томи? Всичко наред ли е?

— Не… не съм съвсем сигурен.

— Какво е станало?

Отговори й дълго мълчание.

— Том?

— Чувам те.

— Добре де, казвай!

— Преди няколко дни Иън намери нещо в квадрат хаш осем — йот десет.

— В параклиса „Сейнт Годрик“ ли?

— Да.

— Какво по-точно?

— Не искам да навлизам в подробности по телефона.

— Защо си толкова потаен? Керамичните фрагменти едва ли…

— Става дума за кодекс, Кат. И при това… господи… в отлично състояние.

Сърцето й се разтуптя. Отлично запазен кодекс — това беше фантастична находка!

— Защо не ми се обади по-рано, по дяволите?

— Ами… ти каза, че с Дейвид ви трябвало време да…

— Добре, добре. И кодексът ли е от тринайсети век като самия параклис?

— Според дописката накрая текстът е започнат през осемстотин и шеста.

— Годината, през която викингските нашественици избили монасите?!

— Кат, екипът има нужда от теб. И… аз също.

— Какво става там, за бога?

— Не съм сигурен, че това откритие има нещо общо с Божието име. Превели сме само няколко страници, обаче… и те стигат, за да…

— Какво, Том?

— За да ни уплашат до смърт.

Хиляда и осемстотин метровият Пик дьо Сен Жан се издигаше високо в синьото небе на областта Корбиер в Лангедок. От построената на планинския връх стара катарска крепост на рода Тренкавел, Шато Егал дьо Дю, се разкриваше панорамна гледка към долината Мойньо.

В лозята долу червенееше грозде от сортовете каринян и сензо. Обраслите с лавандула и чимшири ливади приличаха на острови сред зелените борове и кестени. В края на долината се различаваше старата кипарисова горичка на гробището Шапел дьо Сен Соланж.

Раймон Тренкавел се надвеси от стената на замъка си и впери поглед в останките на далечния параклис от XII век. Спомни си как се бяха разхождали йод порутените му сводове с Елен…

Отърси се от спомена и се вторачи в река Од, която течеше на юг от платото Масиф Сентрал. Погледът му проследи искрящата водна лента и стигна до покритите със сняг Пиренеи. Ледените върхове и черните скали на планината бележеха южната граница на земите, които някога бяха принадлежали на Тренкавел.

Насочи вниманието си на запад, отвъд Форе Доманиал дьо Фанж и безводната област Пе дьо Сол, към руините на кацналия на една скала замък Монсегюр.

Насъскваните от папата рицари от Северна Франция бяха изтласкали неговите катарски прадеди към извисяващите се като мрачна стена Пиренеи. И те бяха дали отпор на врага именно там в планинската и на практика непревземаема крепост Монсегюр.

Защитниците удържали десетмесечната обсада на кръстоносците, ала накрая положението станало безнадеждно. Вечерта преди твърдината да падне четирима катари се спуснали с въжета по отвесната западна стена на крепостта. Според преданието тримата свети мъже и техният рицар носели документи, които щели да ги отведат при тайното съкровище на тяхната катарска вяра — съкровище, несравнимо по-скъпоценно от цяла река злато.

Тренкавел погледна писмото, което преди пет години беше откраднал от Ватикана. Очите му се насочиха към написаната на древния език на този район бележка в ъгъла.

„Разказва се за онуй, що видяхме в една планинска пещера три залеза след падането на Монсегюр…“

Баща му винаги говореше с нежност за монахинята от манастира в Леспинас. От страниците на своя дневник тя нашепваше през вековете и разказваше на своя потомък за… това.

Усети мирис на мухъл от писмото, довян от пристъп на планинския вятър. Вятърът духаше от североизток и трупаше над Пиренеите буреносни облаци, които правеха гордите върхове да изглеждат нищожни и сякаш им напомняха за реда на нещата.

Раймон се усмихна и се уви в коженото си яке. Обичаше да гледа как смиряват дързостта.

Тежката дъбова врата на укреплението зад него се отвори и отвътре надникна семейният прислужник. Макар Каосен да наближаваше шейсетте, ръстът му, черните му очи и синият тюрбан, който плющеше на вятъра около набръчканото му кафяво лице, му придаваха свиреп вид. Туарегът също произхождаше от стар воински род.