Брайан Хейг - Частен сектор

Отпуснах го пет сантиметра надолу. Той дълбоко си пое дъх, после изтърси:

— Кълна се, не знам кои са. Но с тях шега не бива.

— Мошеници? Шпиони? Или какво?

Той поклати глава.

— Не знам… нямам представа. Срещнахме се на тайно място в Локарно, Италия. Дойдоха с охрана.

— Сума ти богати копелета си имат частна охрана.

— Не и такава, Дръмънд. Онези пазачи бяха много печени. Различни бяха, разбираш ли?

Подозирах, че разбирам.

— Националност?

— Разговарях само с техните адвокати. Единият е французин, другият германец. Срещата трая по-малко от трийсет минути. Дадоха ми договора и наредиха да го занеса за подпис. Никакви промени, никакви преговори.

Пуснах семейните скъпоценности на Бари и той незабавно се просна на пода. Разтриваше се между краката и по всичко личеше, че през идните няколко седмици мисис Босуърт ще може да си спести имитациите на оргазъм. Пристъпих до мивката да си изплакна ръцете и казах на Бари:

— Отиваш да съобщиш на Джесика, че съмненията ми относно ревизията са основателни и ще бъдат разсеяни след ден-два. Ясно?

— Не ми казвай…

Направих крачка към него и той се хвана с две ръце за чатала. Добавих:

— Кажи на Сай и Бронсън, че напълно съм превъртял. Обясни, че съм много ядосан. Впрегни цялото си адвокатско умение, за да ги убедиш, че ако предприемат нещо срещу мен, няма да подпиша ревизионния акт. Ясно?

Той вдигна очи към мен.

— Не можеш… Има опасност сделката да иде по дяволите.

— Да… определено има такава опасност.

— Не ставай глупак. Ако провалим сделката, Морис ще ни зареже. Това ще ни унищожи.

— Добре казано. — Избърсах си ръцете и добавих: — Постарай се да обясниш и това на Сай и Бронсън.

Оставих го да бръщолеви на пода в мъжката тоалетна. Намерих Марта, взех копие от протокола и напуснах.

Добре де, признавам, бях много, много груб към Бари и топките му. Понякога сам не зная какво ме прихваща. В главата ми обаче бе почнала да танцува върволица от грозни мисли. В момента приличаше на някоя от онези свръхмодерни импресионистични картини с разплискани по платното бои, преливащи една в друга.

Но с малко повече натиск щеше да се проясни.

В наказателното право адвокатът дължи вярност на клиента. Точка. Няма значение, че повечето клиенти са виновни — дори когато знаеш, че са виновни. Ако клиентът не реши сам да си признае, етиката и всички правила в занаята изискват да твърдиш, че е невинен, да лъжеш, да мажеш и да възпрепятстваш по всякакъв начин търсенето на истина и справедливост.

В корпоративното право е същото… но не съвсем. Корпорацията „Морис Нетуъркс“ бе мой клиент, следователно й дължах лоялност и вярна служба. В определени граници. Но и до ден-днешен не е разчепкан въпросът къде точно минава границата на лоялността.

Както вече обясних, корпоративните адвокати могат да станат съучастници в престъпление. Затова ако например някой сътрудник знае, че клиентът е нагазил до уши в незаконна мръсотия, полага се да докладва нагоре. Началството от своя страна се обръща към клиента, предупреждава служителите му да зарежат лошите навици и ако клиентът откаже, прекратява деловите отношения и всеки си тръгва, без да се губи повече време.

По-деликатен е въпросът какво става, когато сътрудникът само подозира, че има нещо нередно. Очевидно най-удобното е да си подновиш застраховката „Злоупотреба“ и да скубеш хонорари, додето си скъсаш задника… или за да бъдем точни, додето им скъсаш задника. Проучването на собствения клиент изобщо не се споменава в адвокатските канони. А като адвокати всички ние очевидно сме длъжни да пазим тайните на клиента с нокти и зъби.

Точно тази дилема ме тормозеше, докато се отдалечавах от грамадната, приличаща на бутилка за уиски кула, приютила „Морис Нетуъркс“ — мой клиент, евентуален бъдещ работодател и партньор на международна компания, която изглеждаше съмнителна — натъртвам на думата „изглеждаше“.

И което още повече усложняваше работите, нямах грам вяра на Бари, Сали, Сай или Бронсън. И четиримата можеха да са хлътнали до ушите в тия далавери.

Тъй. Нямаше да е лесно. Как да стигна до същината?

Трябваше ми човек, на когото мога да се доверя. Както казват, кръвта вода не става, а моите родители си имаха две отрочета: единият симпатичен, добродушен юнак с телосложение на носорог, а другият — брат ми Джон, с една година по-голям, хиляда пъти по-умен, но, повярвайте ми за тази изключително важна подробност, доста по-къс там, където размерът уж нямал значение.