Брайан Хейг - Частен сектор

Така например чух Мийни да хленчи жално:

— … и ти просто изчезна от моя живот, тръгна си… без да ми дадеш шанс да обясня.

А Джанет отговори:

— Ти какво очакваше, Джордж? Не биваше да ме топиш пред шефа. Ти ме предаде.

— Не е вярно. Кълна се. Началството от Вашингтон му се обади. Кълна ти се, че е самата…

Е, вятърът изведнъж духна в друга посока и пропуснах значителна част от разговора. Но умея доста добре да тълкувам езика на жестовете. А Мийни се привеждаше към нея безкрайно искрен на вид, изпъкналото чело се бръчкаше в знак на откровеност, ръцете му шареха нагоре-надолу покрай нейните. Той явно спадаше към ония типове, дето не уважават личното пространство на събеседника, и бе скъсил дистанцията на по-малко от педя.

После вятърът стихна и чух Мийни да казва:

— … и все още те обичам.

А Джанет му отговори:

— Ами… аз… не съм наясно какво изпитвам към теб.

Недей така, Джанет. Моля те, събуди се. Тоя тип лъжеше.

От петнайсет метра видях — устните му се мърдаха.

Както и да е, вятърът пак духна, те побъбриха още няколко минути и си личеше, че разговорът става все по-сърдечен, накрая приключиха и тръгнаха обратно към мен. Не бих казал, че изгаряха от любов един към друг. Но по израженията им и спокойната, бавна походка можех да съдя, че Джордж я е забаламосал и отново си е възвърнал нейното благоразположение.

Дори я беше прегърнал през рамо и шепнеше нещо.

Божичко, някой трябваше да се намеси. Поех тази задача и заявих:

— Хей, Джордж, ти спомена, че непременно ще хванеш онзи тип. Как?

Както вече казах, ченгетата мразят да ги притискаш в ъгъла. Но все някой трябваше да накара Джанет да се опомни и да й покаже, че тоя тип е въздух под налягане.

Специален агент Мийни явно наистина не се зарадва на моето питане, защото леко присви очи и отговори:

— С добра детективска работа, великолепна техника и могъщ ум. — После добави: — Защо? Какво те засяга?

— Ами… нали разбираш… любопитен съм.

— Страхотно. Много обичам любопитни свидетели. Седемдесет и пет агенти работят денонощно, медиите, хората от връзки с обществеността и шефовете ме мачкат час по час, тъй че имам колкото щеш свободно време да отговарям на клоуни като теб.

Мили боже! Джанет го изгледа странно и каза:

— Мисля, че въпросът беше съвсем уместен.

Той ме стрелна с очи и пак се обърна към нея.

— Извинявай. Права си. Откакто поех следствието, почти не съм мигнал. — После се подпря на колата и ми обясни: Добре. Щом питаш, ще ти обясня какво открих. Извърших възстановка на местопрестъпленията и проучих уликите и докладите до най-малка подробност. Това е задължително, нали?

— Вярно.

— Защото понякога… да, понякога забелязваш нещо, което другите са пропуснали. Не че са некадърни, но в разгара на битката, както се изразявате вие, някои дреболии могат да ти се изплъзнат.

Не исках този досадник да ми чете нова безкрайна лекция, затова го прекъснах:

— Е, много интересно, но…

— И — натърти той — при повторен оглед откриваш някои от тия неща. Ето ти един пример. Според дневника на лейтенант Мартин вечерта, когато е убита Лайза, ти си пристигнал на паркинга пред Пентагона в девет и двайсет и седем. Казал си на Мартин, че е трябвало да се срещнете около трийсет минути по-рано. Виждаш ли проблема?

Тъкмо отварях уста да обясня къде е проблемът, когато той добави с гадна усмивка:

— Не те упреквам, естествено, но се зачудих защо Лайза е стояла на голям пуст паркинг късно вечерта, уязвима за онова чудовище. Всички знаеха, че е предпазлива, експедитивна и точна. После събрах две и две. Само предполагам, разбира се… но стигнах до извода, че човекът, с когото е имала среща, не е проявил елементарната любезност да дойде навреме. — Той добави: — Всъщност ако не беше закъснял, нищо нямаше да се случи.

Джанет ме гледаше много странно.

Обърнах се към нея и обясних:

— Закъснях, защото ченгетата ме глобиха за превишена скорост.

Джордж ме потупа по рамото.

— Недей да съчиняваш оправдания заради мен, приятел. Казах ти… никой не те упреква. — Той се обърна към Джанет. — Искаш ли да те откарам до хотела. Така ще можем да си побъбрим и да решим къде ще вечеряме.

Докато ги гледах как потеглят, внезапно ми хрумна, че може би съм подценил мистър Джордж Мийни.

Въпрос: беше ли ми натрил носа, или не?

Големият счетоводителски купон вървеше към края си, когато отново надникнах в заседателната зала. Двайсетината писарушки, върлували доскоро из нея, бяха изчезнали като хобита в незнайните дупки, откъдето идваха. Трима души със сиви работни гащеризони пускаха в резачките купища вече безполезна хартия, а един шумно разглобяваше телефоните в ъгъла.