Брайан Хейг - Частен сектор

— О… искаш да видиш окончателните резултати?

— Ами… за тях гарантирам, нали така? Няма да отнеме много време… може би ден… или два.

Джесика кимаше, но гледаше втренчено Бари, сякаш искаше да му каже: „Хей, тъпак, не беше ли твоя идея да накиснем това говедо? Ритай му топките, прави каквото си искаш, но го накарай да подпише. Веднага“.

И Бари каза много любезно:

— Джесика, би ли ни извинила за момент? Трябва да си поговорим с колегата.

— Майната му, няма проблем.

Грешка, Джесика. Майната му, има много голям проблем. Двамата с Бари излязохме в коридора. Движението наоколо бе оживено, затова той посочи вратата на мъжката тоалетна и нареди:

— Откарай си задника там. Веднага, Дръмънд.

Влязохме вътре и щом вратата хлопна, Бари ме притисна до стената.

— Какво става тук, по дяволите?

— Не знам за какво говориш.

— Ти ли не знаеш? Неприятностите ти във фирмата нямат нищо общо с работата ти тук.

— Неприят… Хей, значи се е разчуло, а?

— Ти си в моя екип, идиот. Много ясно, че ще ми съобщят.

— Непременно ли трябваше да ти кажат?

— Какво означава това?

— Какво означава?

— Скапаняк нещастен. — Той ме удари с юмрук по гърдите. — Ще правиш каквото ти наредя. И не се опитвай да ме шантажираш, Дръмънд.

Нямах подобни намерения. Опитвах се да го изнудвам. Но корпоративните адвокати едва ли разбират тънкостите на наказателното право. Затова отговорих простичко:

— Ами ако се опитам?

Той пак ме блъсна и отсече:

— Не се задявай с мен, недоносче. Ще те… оуууу!

Чудна работа, Бари изведнъж спря да говори. Сигурно внезапно го бе обзело чувство на срам и вина за досегашните му постъпки. А освен това може би забеляза, че лявата ми ръка го е стиснала здраво за тестисите.

С валсова стъпка го избутах назад, докато опря задник в стената. После за малко се спогледахме мълчаливо, привиквайки, тъй да се каже, с ужасната ситуация, в която бяхме попаднали. За да съм сигурен, че Бари разбира ситуацията напълно, аз го уведомих:

— Казват, че за откъсване на ушите и топките усилието е по-малко от двайсет кила. Представяш ли си?

Той трескаво закима. Лично аз не вярвах, но важното беше какво вярва той.

С едно рязко дръпване го вдигнах на пръсти.

— Трябва да те предупредя, че досега с ушите не съм си имал проблеми. Но тая работа с топките… малко е объркана… Разбираш ли, веднъж се опитах и не знам… сигурно съм стиснал, вместо да дръпна и… Бога ми, знаеш ли, че са като грозде? Много меки.

Бари отвори уста и аз прошепнах:

— Шшшт.

Е, за разнообразие този път той наистина млъкна. Държеше се много разумно. Може би го бях подценил.

— Ти ли вмъкна онези юридически досиета в електронната поща на Лайза Мороу? — попитах го аз.

Той поклати глава, но при подобни ситуации е много важно да сте на една вълна, затова пак дръпнах рязко. Той избъбри:

— Оу, оу… Кълна се… Кълна се… Отговорът изглеждаше искрен.

— Добре. „Гранд Вистас“. Каква е историята?

— Не ти тряб… искам да кажа… моля те…

— Как мислиш, дали наистина ще ти изтънее гласът?

— Вече ти казах… Холдингова компания…

— Кой е собственикът?

— Не… не знам.

Бари изведнъж се повдигна още два сантиметра нагоре. Дано да владееше левитацията.

— Аз… кълна се, не знам. Господи, оу… боли… моля те, недей.

— Параван ли е? А?

— Не… истинска… компания. Както се опитах да ти кажа, партньорството… оууу… е законно.

Трябваха ми няколко секунди за размисъл. Най-вероятно Бари казваше искрено каквото знаеше. Така де, човек като него си има граници. Но същевременно бях сигурен, че умира от страх. Интересният въпрос обаче бе откъде идва този страх.

Затова попитах:

— От какво се боиш?

Той се вгледа в лицето ми, може би преценяваше кое ще е по-лошо: да обяснява на госпожата защо из предградията вече няма да подскачат мънички бари-босуъртчета или да изложи каквото му е известно за „Гранд Вистас“. Според мен изборът не беше труден. Но това си е мое лично мнение.

— Не знам кои са. Срещнах се с техните адвокати и взех споразумението. Това ми поръчаха… и това направих.

— Кой ти поръча?

— Сай. И Джейсън.

— Не провери ли финансовото им състояние?

— Не.

— Защо?

— Увериха ме, че всичко е наред.

— Какво криеш, Бари?

— Аз… мамка му… аз просто… моля те, недей… оууу.

Е, Бари успя някак да се издигне с още половин сантиметър, но вероятно и двамата разбирахме, че вече не му остава дори милиметър.

— Оу… ох, боже, боли… оууу… — После той каза: — Добре… моля те… оу…