Брайан Хейг - Частен сектор

Джанет пристигна по пладне. Влезе, пусна палтото си до вратата и веднага тръгна да разузнава. Защо ли го правят жените? Когато ние отиваме в техните жилища, най-много да се зачудим каква бира имат. Обикновено е от тъй наречената „лека“, която всъщност представлява газирана чешмяна вода, затова винаги си нося по няколко бири. А те биха се разровили и из чекмеджетата ни за бельо, ако знаят, че няма да ги засечем. Засечем ли ги, казват някоя глупост от рода на „Ама тук няма салфетки. Къде ги държиш?“.

Както и да е, аз живея в съвсем малък апартамент — миниатюрен хол, кухненски бокс, спалня и тясна баня. Много съм подреден и спретнат, макар да са ми намеквали, че един вътрешен дизайнер би направил две-три дребни промени. Не съм специалист, но мисля, че обзавеждането е в стил „Тая кочина се нуждае от доста работа“, тъй като някои гостенки мърморят точно това. На мен обаче ми подхожда напълно.

Знам например, че основното правило на вътрешния дизайн повелява всеки хол да има притегателен център. Моят център е шейсетинчовият телевизионен екран, захранван от кабел. Няколко очукани рафта с книги и две удобни кресла, разположени стратегически на два метра от екрана, довършват обстановката. Маниак съм на тема голи стени и не понасям килимчета, саксии, ъглови масички, лампиони и прочие. С помощта на приятел се нанесох за четиридесет и пет минути, а за напускане сигурно ще ми трябва по-малко. Малкото багаж е предимство, когато си в армията, и задължително условие, когато трудно намираш шефове, които да те харесват.

Джанет поклати глава.

— Наистина ли живееш тук? — Тя бързо добави: — О… извинявай. Сигурно си се нанесъл наскоро.

— Много смешно.

Тя се разсмя и каза:

— Тая кочина се нуждае от доста работа.

Да, бе.

Както и да е, аз се оттеглих към малкия балкон до хола, където на скарата димяха две пържоли. Джанет огледа грамадния телевизор, взе дистанционното, щракна го и попита:

— Видя ли какво показват по телевизията?

— А трябваше ли?

— Много е зле, Шон.

Е, телевизорът беше настроен на спортния канал, тъй че й се наложи доста да щрака, докато откри „Фокс Нюз“. Застанала с микрофон до устните пред висока сива сграда и очукан зелен контейнер за смет, изумително красива репортерка говореше:

— … когато в нашето вашингтонско студио, чиято сграда виждате зад мен, се получи обаждане, че в контейнера отвън има труп. Управителят на студиото Леели Джаксън и един служител от охраната отидоха да проверят, после уведомиха полицията. Макар местните власти да не разкриват подробности, от описанието на Джаксън знаем, че последната жертва е ужасно обезобразена. Тялото й е голо, крайниците са натрошени от многобройни удари с тъп тежък предмет. И което изглежда особено зловещо, носът е бил отрязан.

Репортерката изслуша въпрос от водещия в студиото и отговори:

— Не, Марк, жертвата не е идентифицирана, но ФБР се надява още днес да установи нейната самоличност. По-твърдиха, че вратът й е бил строшен също като на другите жер…

Джанет рязко натисна бутона за изключване и ме осведоми:

— В предния бюлетин съобщиха, че на дланта й е изписано 4/10.

Преобърнах пържолите и тя дойде при мен. Стоеше и гледаше в далечината. Денят беше студен и навъсен. Тъмни облаци препускаха и се вихреха из небето; явно наближаваше буря с проливен дъжд — типичен декемврийски ден във Вашингтон и още една жена, която нямаше да види края му.

Метнах пържолите на чиния и Джанет ме последва, докато ги внасях в кухнята. Измъкнах картофите от фурната. Бях отворил бутилка червено вино — да диша, както казват, макар че не горя от желание да си изясня загадката как точно диша умрялото грозде. Налях чаша вино на Джанет, а за себе си отворих бира. Кухнята имаше плот за хранене и двамата се настанихме удобно.

— Между другото, какви са шансовете Уилям Мъри да бъде осъден? — попитах аз.

— Какво?

— Уилям Мъри. — С въпроса исках да я изкарам от равновесие, но получих в отговор само недоумяваща физиономия. — Заговор и измама с поръчки на стоки по пощата.

— Не знам за какво говориш.

И наистина ми се стори озадачена.

— Ами „Парагон Венчърс“?

— Компанията, обвинена в онази голяма измама с разходи по общественото здравеопазване?

— Знаеш ли за случая?

— Да… всички знаят. От седмици насам пишат за тая история в „Бостън Глоуб“. Окръжната прокуратура води разследването.

— Свързана ли си с обвинението?

— Защо питаш?

— Свързана ли си?