Брайан Хейг - Частен сектор

„Гранд Вистас“ се описваше като международна холдингова компания, регистрирана на Бермудите, със солидни инвестиции и интереси в телекомуникациите, цинка, диамантените мини, златните мини, корабоплаването и даването под наем на тежко машинно оборудване. Звучеше ми като компания, която сама не знае накъде да се насочи. За собственици и инвеститори — нито дума. Нито пък за административната структура и ръководството. Няколко снимки на кораби и мини илюстрираха разностранните делови интереси на компанията.

Божичко. Троянските коне предлагат повече информация.

Изрових от папката телефонния номер за връзка. Огледах дългата поредица цифри, която започваше с 011 — връзки с чужбина, — но кодът на държавата ми бе непознат.

Свързаха ме с един от онези металически гласове, който изреди десет варианта, но с нито един нямах желание да разговарям. Вероятно защото сам нямах представа кого или какво търся. Накрая ми бе позволено да натисна девет, за да разговарям с живо човешко същество.

— „Гранд Вистас“, с какво мога да ви услужа? — изрече женски глас на английски, но с някакъв неопределен европейски примес.

Отговорих, че искам да разговарям с човек, който познава функционирането на корпорацията. Жената изтъкна, че редица отдели познават функционирането на корпорацията, и ме помоли да бъда по-конкретен. Може би счетоводството? В никакъв случай, отвърнах аз. Правен отдел? Не, адвокатите са мръсници. Финансови операции? Да, чудесно.

След малко чух мъжки глас:

— Филип Жардо слуша.

— Здрасти, Филип — казах аз. — Говориш ли английски?

— Малко. Може ли-и да ви помогне с нещо?

— Надявам се. Името ми е Бил… Бил Клинтън, и работя за „Морис Нетуъркс“.

— Кли-ин-тон? — попита той с онзи типичен навик на французите да объркват нашите гласни.

— Знаменито име, нали?

— Да, предполагам.

— Винаги казвам на хората, че наистина пуша пури.

— Извинявайте, аз…

— И представи си, жена ми се казва Моника. Скъсват я от майтапи. — Добре, стига толкова с объркването относно моята самоличност. Попитах Филип: — Хей, какъв пост заемаш в компанията?

— Аз заместник-ди-иректор по финансови операции.

— Хей, значи намерих когото трябва. Работата е, че ме натовариха с ревизия на компанията и изскочи името на вашата групировка. Разбираш ли, заради онази ежегодна замяна.

— Замяна?

— Да, замяна на акции и съвместно използване на мрежите.

— А… да, аз запознат.

— Ревизията е изключително важна. Без нея няма да вземем една голяма поръчка от Министерството на отбраната.

— Добре. Разбирам.

— И сме отчели големи печалби от вас. Осемдесет милиона само за миналото тримесечие.

— Да?

— Оказа се, че в Министерството на отбраната не са и чували за вас.

— И защо това проблем?

— Обикновена проверка. Бюрократи, какво да ги правиш.

След дълго мълчание човекът отсреща каза:

— Боя се, че не може да ви помогне.

— Хей, приятел, няма нищо трудно. Само кажи кои телекомуникационни компании извършват суап с „Морис“.

— Аз… ъъъ… един момент.

Филип сигурно бе закрил слушалката с длан, защото чух приглушени гласове. Езикът не беше нито английски, нито френски.

След малко той ме уведоми:

— Ние частна компания, да? Ние не разкрива партньорите си пред външни лица.

— Знаеш ли, винаги казвам на Джейсън, че се издъни, дето не останахме частна компания. Сега се налага да носим бельото върху панталоните си.

— Това ваш проблем, мистър Кли-интон… не наш.

— Добре казано — съгласих се аз и попитах: — Ще ти бъде ли по-удобно да обсъдим темата, ако долетя да се срещнем лично? Само кажи къде и излитам още довечера.

— Не, това…

— Филип, тоя договор струва два милиарда. Джейсън ще пощурее, ако го изтървем само защото вие там сте се спекли на тема поверителна информация.

Ново дълго мълчание. Вероятно Филип пак разговаряше с някого. Накрая той каза:

— Как да се свържем с вас в „Морис Нетуъркс“?

— В момента съм при ревизорите. Работя с Бари Босуърт. Познаваш ли го?

— Ъъъ… не. Момент. — Когато пак заговори, гласът му бе променен: — По всички въпроси се обръщайте към мистър Босуърт. Повече не се обаждайте и не ни безпокойте.

Рязък тон, шумно щракване и край на връзката.

Ония там здравата се бяха заели да заличат следите.

Така де, във всяко едно отношение знаех точно толкова, колкото и преди разговора. Но като разбирах това, вече знаех много повече.

Някои компании си остават частни и отбягват обществените пари, защото са семейни фирми и не искат чужди ръце да пипат семейните скъпоценности. Други, защото работата опира до самолюбие, а трети, защото ги притежават маниаци на тема контрол като Хауард Хюс, които смятат акционерите за болестотворни микроби. Но дори и тези компании не отказват да посочат партньорите си. Нали разбирате, в известен смисъл цялата капиталистическа игра е да си мерим оная работа — защо са ти няколко сантиметра в повече, ако няма да ги показваш?