Брайан Хейг - Частен сектор

— Уязвима?

— Да, уяз… ти не разбираш много от жени, нали?

Разбирах поне дотолкова, че да не отговоря.

Тя обясни:

— Някои жени… може би и Лайза в това число… са много самоуверени, а това поражда силен стремеж към превъзпитание на околните. — Тя небрежно плъзна поглед из апартамента ми и добави: — Може би затова е харесвала и теб.

Хммм.

— Продължавай.

— Повечето жени имат такава жилка. Според теб защо Ричард Гиър и Вин Дизел са кинозвезди? Жените ги гледат на екрана и си мечтаят как ще ги спасят от самите тях.

Ама че смахната работа. Животът наистина е пълен с подобни щуротии от сорта „мъжете са от Марс, жените са от Венера“. Когато един мъж види лошо момиче, помисля ли си изобщо да я превъзпита? Не, казва си: „Имам ли шанс да докопам това маце и да изчезна през задната врата, преди да ми е научила телефона и истинското име?“ Ако някога имам дъщеря, ще си поговорим надълго и нашироко за мъжете. Свине. Същински свине.

Но да се върнем на темата.

— И как свърши? — попитах аз.

— Става дума за Сай.

— Лайза го е спипала да й изневерява?

— Точно така.

— С кого?

— Не каза. Разбрах само, че започнал връзка с друга жена. — Тя добави: — Когато Лайза го притиснала до стената, Сай имал нахалството да й предложи тройка.

— Бас държа, че е станало интересно.

— Нямаш представа.

Нещо не се връзваше и аз подхвърлих:

— Сай каза, че Лайза е получила предложение за място на съдружник в бостънския клон. Тя приела и се готвела да напусне армията.

— Така ли е казал?

— Да.

— Е… нищо не знам за това.

— А би трябвало да знаеш, нали?

— Не е задължително.

— Но аз си мислех…

— За пръв път го чувам.

Погледнах я слисано. Така де, Лайза значи обсъжда къде си вади сенаторското пишле (или по-точно бившото сенаторско пишле) нейният интимен приятел, но пропуска да спомене за бъдещо назначение, при което и двете ще живеят в един и същ град. Шантава работа. Напълно шантава.

Но имаше по-неотложна тема и аз попитах:

— Чувала ли си някога за компания на име „Гранд Вистас“?

— А трябва ли да съм чувала? — отвърна с въпрос тя и продължи: — И те ли са клиенти на бостънската прокуратура?

— Не, доколкото знам. Но е възможно. Става дума за международна компания с дялове в какво ли не — от корабоплаване и благородни метали до телекомуникации.

— Защо да съм я чувала?

— Няма конкретна причина. — Налях й още вино. — Чудех се дали Лайза не я е споменавала.

— Не.

— Имаш ли познат, който може да я проучи?

Тя се замисли и след малко пак ме погледна.

— В бостънската окръжна прокуратура има отдел за корпоративни измами. Често работи с данъчните. С шефа Джон Андрюс сме приятели.

— Добри ли?

— Би искал да сме нещо повече от приятели.

— Значи можеш да го помолиш и…

— И той ще поиска да знае защо. Не случайно е на такъв пост. Не нарушава правилата за никого… било то мъж или жена.

— Това може да създаде затруднения.

— Ясно. — Тя отпи глътка вино и попита: — Обществена или частна компания?

— Частна. И регистрирана на Бермудите.

Тя тъкмо се канеше да зададе следващия въпрос, когато телефонът иззвъня. Даниъл Спинели се представи и ми заръча час по-скоро да си замъкна задника до полицейския участък в Александрия, където щял да ме чака. После попита дали случайно не знам как да намеря красивата мис Джанет Мороу. Случайно знаех.

Не беше трудно да се досетя какво ни чака.

В детективския отдел на александрийското полицейско управление нямаше нито едно празно бюро. Целият екипаж беше свикан на палубата, ако ми позволите да ползвам морския термин, което подсказваше, че лейтенант Мартин и неговите мрачни ченгета са вдигнати на бойна нога. Звъняха телефони, детективи разпитваха куп свидетели, търчаха от бюро на бюро, разменяха сведения и бележки по случая, а може би и се обзалагаха за резултата от неделния мач на „Редскинс“ срещу ненавистните „Каубоис“ от Далас. С две думи — всички характеристики на една зала, пълна със самоотвержени професионалисти, работещи усърдно, за да хванат злодея преди следващия му удар.

Както и да е, лейтенант Мартин седеше в стъклената си клетка и изглеждаше изтощен и смачкан; разкопчана яка, разхлабена вратовръзка, навити ръкави, подпухнали торбички под кръвясалите очи — човек с безкрайно неприятен товар на плещите. Освен него забелязах до стената в дъното да седят Спинели и някакъв непознат. Навсякъде имаше черно-бели снимки на трупове в зловещи пози — залепени по стъклените стени, пръснати по бюрото, натрупани на камари по пода.