Брайан Хейг - Частен сектор

Във Вашингтон бе настанал час пик и плътният автомобилен поток пъплеше едва-едва. Както винаги Джулия караше съсредоточено и предпазливо, рядко сменяше платната и подаваше предварителен сигнал за всяка маневра. Пълзеше като охлюв.

В шест и петнайсет тя свърна наляво от Ем Стрийт в Джорджтаун, слезе по надолнището и зави надясно към един подземен гараж. Той изчака петнайсет секунди, преди да я последва. Влезе тъкмо навреме, за да зърне как задните светлини на колата й изчезват надясно. Слезе три нива по-надолу. Той също. Тя спря на едно свободно място, а той паркира дванайсет места по-нататък.

Човекът вече тихомълком се поздравяваше за успеха, когато изведнъж всичко се преобърна с главата надолу. Тя заключи колата и вместо към стълбището, тръгна направо към асансьора за инвалиди. Той тъкмо излизаше от колата си, когато вратата на асансьора се затвори и гузната й усмивка изчезна. Мързеливата кучка трябваше да тръгне по стълбището, а не да злоупотребява с общественото доверие.

Той се втурна към стъпалата, тичешком изкачи трите нива до партера и когато изхвръкна през масивната двойна врата, блъсна в стената някаква майка с малки деца.

— Извинявайте — измънка той, като се озърташе трескаво.

Майката го изгледа злобно, а едното дете нададе вой и заподскача на куц крак.

Беше попаднал в търговски център на два етажа, пълни със скъпи и лъскави магазини. Джулия Кътбърт носеше тъмносин костюм. Наоколо нямаше много хора и би трябвало да я открие лесно. Стига да беше тук.

Пет минути продължи да я търси с нарастващо отчаяние.

Изскърца със зъби, изруга и изскочи през изхода към Ем Стрийт. Озова се на улица, гъмжаща от пешеходци, предимно младежи и студенти, които бродеха на шумни групички от заведение в заведение. Озърна се в двете посоки, но не видя никъде синия костюм на Джулия Кътбърт.

Не бе очаквал това. Не и от нея. Компютърът я бе оценил едва с тройка. Дори невръстните дечица с тяхното причудливо поведение и наивно доверие в непознати хора се оценяваха по-високо. Джулия Кътбърт беше само на две деления над някой изкуфял паралитик в инвалиден стол, помисли си той, докато се бореше с изумлението и обмисляше вариантите. Най-простото решение би било да се върне в паркинга, да изчака около колата й, докато се върне, и да предприеме нов ход. Вариантът отпадна още в мига, когато му хрумна. И без това вече се бе наложило да коригира сценария с онази Лайза Мороу. Веднъж — как да е, но ролята на Джулия беше свещена.

Той напрегна мозъка си и се опита да отгатне какво я е довело тук.

Пазаруване… може би, но докато оглеждаше улицата и квартала, това взе да му се струва все по-невероятно. Редиците скъпи лъскави магазини в Джорджтаун определено не бяха за една стисната любителка на сезонните разпродажби, която обичаше да се хвали пред приятелките си какви изгодни покупки е направила в „Уолмарт“, „Кеймарт“ или „Долар“. Въпреки големите си претенции Джулия имаше душа на счетоводител. За нея животът представляваше една непрестанна надпревара кой да вземе най-голям процент отстъпка.

По това време на деня би трябвало да е гладна. Но не му се вярваше да е карала четирийсет минути в най-натовареното движение само за да посети някой скъп ресторант в най-пренаселената част на града. Може би имаше среща и тази догадка силно го разтревожи. Това би объркало всичко. Именно днес трябваше да е звездната вечер на Джулия.

Той си помисли за всички други подробности и бележки от нейното досие и в главата му постепенно почна да се оформя идея. Отново се озърна в двете посоки, после бързо прекоси улицата и влезе в „Клайд“. Барът беше претъпкан с млади мъже и жени, повечето облечени в делови костюми, които надигаха чаши, бъбреха и се смееха, хвърляха си премрежени погледи и се перчеха с надеждата да привлекат вниманието на другия пол. Той бавно тръгна из заведението, като се преструваше, че търси някого. Но никъде не видя Джулия с нейния костюм от син шевиот. Можеше да е в дамската тоалетна, затова той се повъртя наоколо, изчака пет минути и накрая си тръгна навъсен.

Една пресечка по-нататък имаше ресторант от веригата „Нейтан“ и той се нареди на опашка пред входа. Вътре завари почти същата сцена — човешки супермаркет, препълнен с млади хора, готови да плащат по седем долара за една бира срещу нищожния шанс да им излезе късметът. Огледа най-напред масите в случай, че е поканена на вечеря. Никъде не видя син костюм. Насочи се към бара, където висяха предимно жени, търсещи запознанства. След две минути безплодно издирване той зърна тъмносиньо петно в края на бара, точно под две старинни весла, закачени на стената, за да придадат на заведението съвършено фалшива прилика с елитен спортен клуб. Измести се настрани, за да вижда по-добре. Успех — наистина беше Джулия с костюма от син шевиот, настанена върху висока табуретка и стиснала елегантно между два пръста на лявата си ръка чаша с коктейл. Застаналият до нея мъж пушеше „Кемъл“, нервно се полюшваше от пети на пръсти и се кискаше на нещо.