Брайан Хейг - Частен сектор

— Няма. — Усмихна ми се и остави двайсетачка на масата. После стана и попита: — Откъде ще започнем?

— Нищо няма да започваме.

Тя стисна ръката ми и ме поведе навън.

— Ти караш. Аз пристигнах с такси.

— Дадено. В кой хотел каза, че си отседнала?

Форт Майър е малка база, разположена на Арлингтън Хайтс — голяма камара пръст, откъдето се разкрива широка гледка към величествената столица Вашингтон. Земята някога е била наследствен имот на някоя си Ана Уошингтън Къстис, която се омъжила за някой си Робърт Е. Лий, чиито южняшки пристрастия изведнъж му създали сериозна трудност да дойде във Вашингтон и да си плати данъците. Натрупали се дългове, правителството побързало да секвестира имението и някой чиновник с чувство за хумор (или ирония) го превърнал в армейска база и военно гробище на Северния съюз. Тъй като не харесал шегата, Лий сторил всичко по силите си, за да запълни гробището.

Днес базата се е превърнала в бледа реликва от миналото на армията със старинни тухлени къщи за старшите офицери, конюшни и церемониални военни части. Точно там братя Райт извършили първия военен изпитателен полет; машината се разбила и изгоряла — и по този трагикомичен начин се родили Военновъздушните сили на Съединените щати. Пак на същото място през един мразовит декемврийски ден прекъснали конната разходка на генерал Джордж К. Маршал, за да му съобщят, че японците правят Пърл Харбър на пух и прах. Много исторически страници — добри, лоши и всякакви — са изписани или погребани зад оградата на тази база и прилежащото гробище.

Тамошното военнополицейско управление се намира в измамно малка тухлена сграда, разположена близо до центъра на базата.

Когато влязохме, младият дежурен сержант внезапно се ободри и изрече с учудващ ентусиазъм:

— Добър вечер, госпожо. Мога ли да ви услужа?

— Да, моля — отвърна Джанет. — Търсим мистър Спинели.

— Ще проверя дали е тук. — Младокът натисна един бутон на таблото пред себе си, поговори набързо с някого и ни уведоми: — Ще дойде след минутка. — После много любезно попита: — Да ви предложа ли нещо? Кафе? Безалкохолно?

Посещавал съм много военнополицейски управления, но досега не са ми предлагали дори стол. Трийсет секунди по-късно Спинели се зададе по коридора.

— О… вие — рече ми той и козирува с подчертана неохота.

— Да… аз. — Обикновено е приятно да те запомнят, но сега случаят явно не беше такъв. Добавих: — Мистър Спинели… това е Джанет Мороу, сестрата на жертвата.

Джанет се озърна наоколо и попита:

— Бихте ли ми отделили няколко минути? Насаме.

— Може би. — Спинели ме посочи с пръст. — А той защо е тук?

Добър въпрос. Защо е тук? Дали защото е безхарактерен мухльо, който не може да настои на своето?

Но вместо това Джанет каза:

— Той урежда въпросите около наследството. Предложи да ме докара и аз приех. Не му обръщайте внимание.

Спинели се усмихна, очевидно доволен от отговора. Но ние бяхме дошли, за да си осигурим неговото доверие и съдействие, и аз си помислих, че ако за целта се налага малко да ми натрият носа, ще търпя. Дори ми стана топло на душата, че мога, нали разбирате, да преглътна гордостта си, за да помогна на Джанет.

Разбира се, по-късно пак щях да докопам Спинели.

Не бях пропуснал да забележа колко лесно Джанет надуши взаимната ни вражда и как инстинктивно използва това настроение. Тази жена притежаваше впечатляващ усет за ситуацията и отличен нюх за мъжката глупост.

— Последвайте ме — каза Спинели.

И ние го последвахме към една малка задръстена канцелария в дъното, чиито стени бяха покрити от тавана до пода с експонати в стил „аз съм великолепен“. Озърнах се за любовни писъмца от бивши обожателки, предупреждения за изтекла ипотека и тъй нататък. Но по някакво чудо те не бяха попаднали точно на тази стена. Е, сигурно висяха на някоя друга.

Докато сядахме, огледах какво има в наличност — писмени благодарности от няколко генерали, награди за успешно приключени следствия, дипломи за завършване на разни технически курсове, включително и Академията на ФБР. Благодарностите доказваха, че си знае работата, а дипломите — че не е тъп некадърник, както допуснах в началото. Поне на хартия.

— Имате ли нещо конкретно предвид? — попита Спинели, когато се тръшна на стола.

Джанет му подаде визитната си картичка и вместо встъпление заяви:

— Няма да увъртам. Взех си трийсет дни отпуск, за да открия кой е убил сестра ми.