Брайан Хейг - Частен сектор

Когато бях малък, баща ми изкара няколко години служба в Пентагона, което за мен бе пръв допир със столицата и нейните своеобразни смахнати нрави. Живеехме в предградието Северен Арлингтън, на около шест километра от града. По онова време Вашингтон беше населен предимно с бедни чернокожи, стиснати бюрократи и малка групичка политически величия. Дори и тогава градът беше скъп, но майка ми вършеше същински вълшебства с купоните за храна, тъй че живеехме като крале. Добре де, шегувам се… но пък поне баща ми работеше съвсем наблизо.

Напоследък Вашингтон се превърна в кипящ делови град, привличащ съвсем друг сорт обитатели: предприемачи, богати администратори, банкери, а щом замириса на пари, долетяха и корпоративните адвокати. Днес военните живеят в Северна Каролина и пътуват с часове до Пентагона. Градът никога не е имал претенции за равенство и претопяване на различията, но внезапният приток на пари и хора от заможните слоеве окончателно разруши някогашното несигурно равновесие.

Впрочем говорех за себе си. След време отново се върнах в този град, за да получа бакалавърска степен в Джорджтаунския университет със стипендия от държавната Програма за обучение на запасни офицери, а пет години по-късно ме откараха в безсъзнание до армейския медицински център „Уолтър Рийд“, след като се уверих на собствен гръб, че армията лъже: няма начин да надбягаш куршума. Бях офицер от пехотата — онези части, на които се пада най-мръсната работа в армията, например при война да убиват лошите хора, а в мирно време да варосват камъчета.

Куршумът бе увредил един вътрешен орган — далака, ако държите да знаете, — който трябва да действа ефективно, ако ти се налага да изминаваш големи разстояния с тежък товар на гръб (една от многото прилики между магаретата и пехотните офицери). Вече бях капитан и от „Личен състав“ провериха къде липсват хора с моите прослужени години и чин. Имайте предвид, че армията се смята за една голяма машина и когато някоя гайка вече не става за гайка, може да се превърне, да речем, в шайба, но не и във винт или болт. Личните способности и желания очевидно остават на втори план. Дори си спомням как казах на офицера от „Личен състав“, че като ранен герой имам заслуги и войската би трябвало да се отплати, като ми предложи избор. Стори му се много смешно.

И тъй, след време бях уведомен, че мога да стана полеви свещеник, доставчик, юрист или цивилен. От четирите възможности само една ми се видя що-годе поносима. Както вече споменах, аз съм католик и макар да имам влечение към екзотични униформи и сложни церемонии, обетът за целомъдрие би ми дошъл в повече. Доставчик?… Я не се занасяйте. За цивилен живот не бях готов, затова по принуда избрах правото и се върнах да уча.

Което означава, че ми се събират петнайсетина години живот във Вашингтон с кратки прекъсвания. Обичам този град. Обичам вдъхновяващите паметници на велики дела и велики мъже, монументалните катедрали на властта, всекидневното напомняне, че този град наистина е Сияйната светлина върху Хълма. Виж, с хората е друга работа. Градът е дотолкова претъпкан с мазни мошеници и високомерни идеалисти, че става трудно да ги различиш, камо ли пък да разбереш кой от двата сорта е по-вреден. Както и да е, точно в шест и половина прекосих прага на „1789“ и салонният управител ме насочи към масата, където мис Мороу небрежно отпиваше от коктейла си. Помолих го да предаде на сервитьора да ми донесе бира и седнах.

Известно време се оглеждахме мълчаливо. Тя беше облечена изискано — червен костюм с панталон, никакъв грим, никакви бижута, включително и (както забелязах мимоходом) брачна халка или годежен пръстен. Не виждах външна прилика между нея и Лайза, освен ръста и немаловажния факт, че и двете бяха изумително красиви с всички необходими чупки, издатини и форми, характерни за по-добрата половина от човечеството. Различаваха се обаче като деня и нощта — едната бяла и руса, другата чернокоса и надарена с мрачна хубост. Освен това, както вече споменах, Лайза имаше удивително благ поглед. Този на Джанет беше някак… малко по-остър.

Тя ме удостои с някакво подобие на печална усмивка и каза:

— Благодаря, че дойде. Тази сутрин се държах рязко и моля за извинение. Бях… разстроена.

— Напълно те разбирам.

— Беше много мило от твоя страна да долетиш, за да ни съобщиш лично. Сам ли изяви желание?

— Да.

Тя зарея поглед из ресторанта, после пак се обърна към мен.